— Ти ще разбереш — казах аз. — Ние нямаме друг изход…
Но и самият аз не вярвах в думите си. И сега беше безполезно да споря. А навън се стъмваше и скоро щеше да настъпи време за лов…
Момчето вървеше подире ми, сякаш искаше да се увери, че ще изляза от апартамента, а няма да се скрия в гардероба. Не казах нищо повече. Отворих вратата, излязох на стълбите. Вратата хлопна зад гърба ми.
Качих се на горната площадка на стълбището и застанах на колене до прозорчето. Олга мълчеше, аз също.
Истината не бива да се разкрива толкова рязко. На хората не им е лесно да приемат дори самия факт, че съществуваме. А чак да се примирят и с Договора…
— Нищо не можехме да направим — каза Олга. — Подценихме хлапето, неговите способности и страха му. Бяхме разкрити и принудени да отговаряме на въпросите му, и да казваме истината.
— Ще напишеш ли рапорт? — попитах аз.
— Ако знаеш колко подобни рапорти съм писала…
От шахтата за смет вонеше на гнило. През прозореца се виждаше шумния проспект, бавно потапящ се в здрача. Вече започваха да светят уличните фенери. Седях, въртях в ръце клетъчния телефон и се чудех дали да звънна веднага на шефа или да чакам неговото позвъняване. Със сигурност Борис Игнатиевич ме наблюдаваше.
Със сигурност.
— Не надценявай възможностите на началството — каза Олга. — Той в момента е затънал до уши в проблемите с черната фуния.
Телефонът в ръцете ми заврещя.
— Познай кой е? — попитах я аз, докато отговарях на позвъняването.
— Уди Кълвача. Или Упи Голдбърг.
Не ми беше до шеги.
— Да?
— Къде си, Антоне?
Гласът на шефа беше уморен, измъчен. Не го бях чувал такъв.
— На стълбищна площадка в уродлив многоетажен блок. До шахтата за боклук. Тук е достатъчно топло и вече е почти уютно.
— Намери ли момчето? — попита шефът без никакъв интерес.
— Намерих го…
— Добре. Ще пратя при тебе Тигърчето и Мечката. Те така или иначе няма какво да правят тук. А ти идвай в Перово. Незабавно.
Понечих да бръкна в джоба си и шефът незабавно уточни:
— Ако нямаш пари в себе си… впрочем дори и да имаш… Спри някоя милиционерска кола и нека те докара по най-бързия начин.
— Ама… сериозно ли? — попитах.
— Напълно. Можеш да тръгваш веднага.
Погледнах в тъмнината през прозореца.
— Борис Игнатиевич, момчето не бива да остава само. Той наистина е потенциално силен…
— Знам, де… Добре. Момчетата вече тръгнаха. С тях хлапето е в безопасност. Изчакай ги — и незабавно тук.
Последва сигнал „заето“. Прибрах телефона и погледнах косо към рамото си:
— Какво ще кажеш, Олга?
— Странно.
— Защо? Ти самата каза, че те няма да се справят.
— Странното е, че той извика теб, а не мен… — Олга се замисли. — Може би… но не. Не знам.
Погледнах през Сумрака и видях две петънца на самия хоризонт. Оперативните работници се носеха с такава скорост, че можеха да пристигнат след петнайсет минути.
— Той дори не попита за адреса — мрачно отбелязах аз.
— Не искаше да губи време. А ти не усети ли как той взе координатите?
— Не.
— Трябва да тренираш повече, Антоне.
— Не работя в полеви условия!
— Вече работиш. Да вървим надолу. Ще чуем Зова.
Изправих се — местенцето на стълбището настина вече ми изглеждаше затоплено и уютно — и тръгнах надолу. В душата ми имаше някаква горчилка, беше ми тъжно, чувствах се зле. Вратата зад гърба ми изскърца. Обърнах се.
— Страх ме е — каза Егор без никакви предисловия.
— Всичко е наред — заизкачвах се обратно. — Ние те охраняваме.
Той хапеше устните си, гледайки ту мен, ту полумрака на стълбището. Не му се искаше да ме пуска в апартамента си, но вече нямаше сили и да стои сам.
— Струва ми се, че ме наблюдават — каза той накрая. — Вие ли го правите?
— Не. Най-вероятно това е вампирката.
Момчето не потрепери. Не му съобщавах нищо ново.
— По какъв начин напада тя?
— Няма да може да мине през вратата без покана. Особеност на вампирите, за нея приказките не лъжат. На теб самия ще ти се прииска да излезеш. Впрочем ти вече искаш да излезеш.
— Няма да изляза!
— Когато тя реши да използва Зова, ще излезеш. Ще разбираш какво се случва, но въпреки това ще излезеш.
— Вие… вие можете ли да ме посъветвате? Нещо, каквото и да е.
Егор се беше предал. Той искаше помощ, всякаква възможна помощ.
— Мога. Довери ни се.
Колебанието му продължи секунда.
— Влезте. — Егор отстъпи от вратата. — Само че… мама всеки момент ще се върне от работа.
— И какво от това?
— Ще се скриете ли? Или какво да кажа?
— Лесна работа — махнах с ръка аз. — Но аз…
Вратата на съседния апартамент се отвори — предпазливо, без да махат верижката. Показа се покрито с бръчки лице на старица.