Някой ме потупа по рамото. Обърнах се — оказа се, че е Семьон.
— Шефът е там — съобщи кратко той. — Хайде…
Изглежда всички бяха в течение, че ме чакат.
Влязох в другата стая и за миг се стъписах.
Няма нищо по-нелепо от оперативен щаб на Нощния патрул, разположен в жилищен апартамент.
Над тоалетната масичка, затрупана с богата колекция от козметика и бижута, висеше средно голямо магическо кълбо. То транслираше вида на вихъра отгоре. До него на малка табуретка седеше, мълчалива и съсредоточена, Лена — най-добрият ни оператор. Очите й бяха затворени, но при появата ми тя едва-едва вдигна ръка за поздрав.
Добре, това бе нещо обикновено. Операторът на кълбото вижда цялото пространство едновременно, не е възможно да се скриеш.
На леглото, облегнат на възглавниците, се беше полуизлегнал шефът. Носеше шарен халат, меки източни пантофи и татарска шапчица — „тюбетейка“. Сладкият аромат от преносимото наргиле изпълваше помещението. Бялата сова стоеше пред него. По всичко личеше, че двамата общуват невербално.
Също нещо нормално. В минути на особено напрежение шефът винаги се връща към навиците си, усвоени в Средна Азия. Той е работил там на границата между деветнайсети и двайсети век, маскиран първо като мюфтия, после — като предводител на бандити-контрареволюционери, след това — като червен комисар, а накрая и десет години като секретар на районния комитет на партията.
До прозореца стояха Данила и Фарид. Дори моите способности бяха достатъчни, за да забележа яркочервеното сияние на магическите жезли, скрити в ръкавите им.
Напълно нормално разположение на силите. В такива минути щабът не се оставя без охрана. Данила и Фарид не са най-силните бойци, но са опитни, а това качество често е значително по-важно от грубата сила.
Но какво да кажа за другия Различен, който се намираше в стаята?
Той беше в ъгъла, седеше на колене, скромен и незабележим. Слаб като треска, с хлътнали бузи, с черни коси, подстригани късо, по военно, и с големи, тъжни очи. Изобщо не беше ясно на каква възраст е — може би на трийсет, а може би и на триста. Тъмни дрехи. Свободният костюм и сивата риза добре подхождаха на облика му. Някой страничен наблюдател навярно би взел непознатия за член на малка секта. И в известен смисъл щеше да е прав.
Това беше Тъмен маг. При това маг от най-висок ранг. Когато той погледна бегло към мен, усетих как черупката на защитата — между другото поставена не от мен самия! — запращя и започна да поддава.
Неволно отстъпих назад. Но магът вече бе забил поглед в пода, сякаш за да покаже, че сондирането е било случайно, неволно…
— Борис Игнатиевич… — усетих, че гласът ми е леко дрезгав.
Шефът кимна късо, после се обърна към Тъмния маг, който веднага се вторачи в него.
— Издай му амулет — рязко нареди той.
Оказа се, че гласът на Тъмния маг е тъжен и тих, като на човек, върху който са се стоварили всичките беди на света едновременно:
— Не правя нищо, забранено от Договора…
— Аз също. Моите сътрудници трябва да имат имунитет срещу наблюдателите.
Така значи! В нашия щаб има наблюдател от страна на Тъмните. Следователно наблизо е организиран полеви щаб на Дневния патрул и там също стоеше някой от нашите.
Тъмният маг бръкна в джоба на сакото, порови се и извади издялан костен медальон на медна верижка. Протегна го към мен.
— Хвърли го — казах аз.
Магът леко се усмихна, все така меланхолично и със съчувствие, и замахна с ръка. Улових медальона. Шефът кимна одобрително.
— Име? — попитах аз.
— Завулон.
До момента не бях чувал това име. Или не беше прекалено известен, или бе от самите върхове на Дневния патрул.
— Завулон… — повторих аз и погледнах амулета. — Ти вече нямаш власт над мен.
Медальонът в дланта ми се затопли. Надянах го върху ризата си, кимнах на Тъмния маг и пристъпих към шефа.
— Такива ми ти работи, Антоне — каза шефът малко неразбираемо, без да вади от устните си накрайника на наргилето. — Такива ми ти работи. Виждаш ли?
Погледнах през прозореца и кимнах.
Черният вихър се подаваше от същия девететажен блок като този, в който се намирахме. Тънкия еластичен връх на вихъра беше някъде на равнището на първия етаж и когато се пресегнах през Сумрака, успях да локализирам точно апартамента.
— Как е могло да се случи такова нещо? — попитах. — Борис Игнатиевич, та това вече не е тухла върху главата… нито пък взрив на газовата инсталация във входа…