И се издува чудовищен черен вихър.
— И сега не знам какво правя, Антоне. Върша разни глупости. Днес едва не легнах с непознат човек. — Светлана все пак се реши да ми каже това, макар че сигурно са й били необходими не по-малко сили, отколкото да ми разкаже за майка си.
— Света, може да се измисли нещо — започнах аз. — Разбираш ли, важното е да не се отчайваш, да не се измъчваш напразно…
— Аз й казах нарочно, Антоне! Знаех как ще отговори! Исках да ми забрани! Тя трябваше да ме прокълне, мен, глупачката!
Светлана, не знаеш колко си права… Никой не знае какви механизми са задействани тук, какво става в Сумрака и каква е разликата между проклятието на непознат човек и проклятието на любимия, проклятието на сина, проклятието на майката. Само дето майчиното проклятие е най-страшното от всички.
— Антоне, спокойно.
Гласът на Олга моментално ме накара да дойда на себе си.
— Прекалено просто е, Антоне. Работил ли си с майчини проклятия?
— Не — казах аз. Произнесох го на глас, отговаряйки едновременно хем на Светлана, хем на Олга.
— Аз съм виновна — поклати глава Светлана. — Благодаря ти, Антоне, но наистина съм виновна.
— Аз съм работила — долетя от Сумрака. — Антоне, миличък, това не изглежда по същия начин! Майчиният гняв е ярко черно избухване и голяма фуния. Но тя се разпръска за миг. Почти винаги.
Може би. Не почнах да споря. Олга е специалист по проклятията и е виждала какво ли не. Да, разбира се, на родното дете няма да пожелаят зло… или поне не за дълго — няма да пожелаят. Обаче има и изключения.
— Изключенията са възможни — съгласи се Олга. — Сега проверяват майка и изцяло. Но… аз не бих разчитала на бърз успех.
— Светлана — попитах аз, — а няма ли друг изход? Да се помогне по друг начин на майка ти? Освен с трансплантация?
— Не. Аз съм лекар, знам го. Медицината не е всесилна.
— А ако не е медицината?
Тя се забави с отговора:
— Какво имаш предвид, Антоне?
— Неофициалната медицина — казах аз. — Народната.
— Антоне…
— Разбирам, Светлана, трудно ти е да повярваш — започнах бързо аз. — Пълно е с шарлатани, мошеници, психично болни хора. Но нима всичко е лъжа?
— Антоне, покажи ми човек, който е излекувал наистина тежка болест — Светлана ме погледна с ирония. — Само не ми разказвай за него, а ми го покажи. Самия човек и неговите пациенти, по възможност — преди и след лечението. Тогава ще повярвам, във всичко ще повярвам. В екстрасенси, в лечители, в магистри по бяла и черна магия…
Неволно се сгуших. Над момичето висеше разкошно доказателство за съществуването на „черна“ магия, направо за учебник.
— Мога да ти покажа — отвърнах аз. И си спомних как веднъж домъкнаха в офиса Данила. Беше обикновен бой… не от най-често срещаните, но не и прекалено тежък. Просто не му беше провървяло. Опитали се да арестуват семейство върколаци, заради някакво дребно нарушение на Договора. Върколаците можели да се предадат и всичко би завършило набързо с договаряне между Патрулите.
Те предпочели съпротивата. Навярно зад тях са се проточвали следи… кървави следи, за които Нощният патрул не е знаел и сега вече никога нямаше да узнае. Данила бил най-отпред и го разпорили сериозно. Левият бял дроб, сърцето, дълбоко наранен черен дроб, а един от бъбреците — направо изтръгнат.
Лично шефът закърпи Данила, помагаше му почти целият персонал на Патрула, всички, които в момента имаха сили. Аз стоях в третия кръг — нашата задача беше не толкова да подхранваме с енергия шефа, колкото да отблъскваме външното влияние. И все пак аз от време на време поглеждах към Данила. Той се потапяше в Сумрака ту сам, ту с шефа. При всяко връщане в реалността раните намаляваха. Това не беше толкова сложно, колкото ефектно — нали раните бяха пресни и не бяха предопределени от съдбата. Ала аз изобщо не се съмнявах, че шефът е способен да излекува и майката на Светлана. Дори ако съдбата й се прекъсваше в най-скоро време, дори ако й бе писано непременно да умре. Възможно беше да бъде излекувана. Смъртта щеше да настъпи по други причини…
— Антоне, а не те ли е страх да говориш подобни неща?
Свих рамене. Светлана въздъхна:
— Та нали да даваш надежда е отговорност. Антоне, аз не вярвам в чудеса. Но сега съм готова да повярвам. Не се ли боиш от това?
Погледнах я в очите.
— Не, Светлана. Боя се от много неща. Но други.