— Не. Само вампирката.
Той най-накрая ме удостои с поглед:
— Последователю на Светлината, аз вземам само своето. Аз почитам Великия договор. Жената и момчето са наши.
— Ти си по-силен от всеки от нас — казах аз. — Но ти си сам, Завулон.
Тъмният маг поклати глава и се усмихна — тъжно, със съчувствие.
— Не, Антон Городецки.
Те излязоха иззад асансьорната шахта. Юноша и девойка, които ми бяха познати. Уви, познавах ги.
Алиса и Пьотър. Вещицата и вещерът от Дневния патрул.
— Егор! — тихо го повика Завулон. — Разбра ли каква е разликата между нас? Чия страна предпочиташ?
Момчето мълчеше. Но може би само защото ноктите на вампирката докосваха гърлото му.
— Проблем ли имаме? — попита Тигърчето с мъркащ глас.
— Аха — потвърдих аз.
— Вашето решение? — попита Завулон. Засега неговите патрулни мълчаха, не се намесваха в случващото се.
— Не ми харесва — каза Тигърчето. Тя се бе преместила леко в посока към Завулон и опашката й безпощадно ме удряше по коляното. — Никак не ми харесва гледната точка на Дневния патрул… върху случващото се…
Това очевидно беше общо мнение на тях двамата с Мечката: когато работеха в екип, се изказваше само единият. Погледнах Иля: той въртеше жезъла с пръстите си и се усмихваше, грозно и замечтано. Като дете, което вместо пластмасов автомат е донесло при другарчетата си заредено „узи“. На Семьон явно му беше все едно. Пукаше му на него за такива дреболии. Той седемдесет години се е занимавал с тичане по покриви.
— Завулон, от името на Дневния патрул ли говориш? — попитах аз.
В очите на Тъмния маг се мярна секундна сянка на колебание.
Какво става? Защо Завулон е напуснал щаба ни, пренебрегвайки възможността да проследи и да привлече към Дневния патрул неизвестен маг с чудовищна сила? Такава възможност не се пренебрегва, дори заради вампирка и хлапе с потенциално големи способности. Защо Завулон отиваше към конфликт?
И защо, защо не искаше — нали виждах това, в него нямаше никакво съмнение! — да се изкаже от името на целия Дневен патрул?
— Говоря като частно лице — каза Завулон.
— Тогава имаме малки лични разногласия — отвърнах аз.
— Да.
Той не искаше да намесва Патрулите. Сега ние бяхме просто Различни, макар и в работно време, макар и на всеки да бяха поставени задачи. Но Завулон предпочиташе да не превръща конфликта в официална конфронтация. Защо? Толкова много вярва в силите си или толкова много се страхуваше от появата на шефа?
Нищичко не разбирах.
И най-важното: защо той бе изоставил щаба и преследването на чародея, направил проклятие на Светлана? Тъмните успяха да постигнат споразумение да го получат. А сега се отказваха от него с лекота?
Какво знаеше Завулон? Какво не знаехме ние?
— Вашите жалки… — започна Тъмният маг. Но не успя да завърши — жертвата изигра своя ход.
Чух как Мечока изрева — объркано и недоумяващо — и се обърнах.
Егор, вече половин час играещ ролята на заложник, притиснат към вампирката, се разтваряше, изчезваше. Момчето отиваше по-дълбоко в Сумрака.
Вампирката стисна ръце, неясно дали в опит да го задържи, или да го убие. Замахването на лапата с остри нокти беше стремително, но вече нямаше жива плът, която да срещне. Вампирката удари себе си — под лявата гръд, в сърцето.
Колко жалко, че не беше жива!
Мечката скочи. Прелетя като оживяла пряспа през празното място, където току-що беше стоял Егор и повали вампирката. Гърчещото се тяло се скри напълно под туловището му, подаваше се само ръката с остри нокти, удряща конвулсивно косматия хълбок.
В същия миг Иля вдигна жезъла. Лилавата светлина леко помръкна, преди жезълът да се взриви, превръщайки се в колона от бял пламък. Изглеждаше, че оперативният работник държи в ръце откъснат от фар лъч на прожектор, ослепителен и почти осезаемо плътен. С видимо усилие Иля замахна с ръце, одраска сивото небе с лъча, какъвто не бяха виждали в Москва от времето на войната, и стовари исполинската тояга върху Завулон.
Тъмният маг закрещя.
Падна, притиснат към покрива, а светлинният стълб се изтръгна от ръцете на Иля, придобивайки подвижност и самостоятелност. Вече беше не лъч светлина, не стълб от пламък, а бяла змия, въртяща се и покриваща се с блестящи люспи. Краят на исполинското тяло се сплеска, превръщайки се в качулка, изпод нея се подаде тъпа муцуна с немигащи очи, големи колкото гуми на камион. Проблесна езикът — тънък, раздвоен, пламтящ като газова горелка.
Отскочих — опашката едва не ме достигна. Огнената кобра се виеше около Завулон, готвейки се да го нападне, и главата й ту се повдигаше, ту се спускаше в образувания от тялото кръг. А зад пламтящия пръстен се удряха три сенки с размазани в мътни ивици движения. Скокът на Тигърчето към вещицата и вещера от Дневния патрул просто не бях забелязал.