— Не ми е много ясно — измънках аз.
— Антоне, да допуснем, че в града наистина броди Дивака, убиец-единак. Той не е иницииран. От време на време получава изблици на способностите си, той открива някого от Тъмните и го унищожава. Способен ли е да го открие Дневният патрул? Уви, повярвай ми… способен е. Тогава възниква въпросът: защо не го е открил и хванал? Та нали загиват Тъмни!
— Защото загиват незначителни Тъмни — предположих аз.
— Правилно. Да се жертват пешки е напълно в духа на традициите… — шефът се запъна, когато срещна погледа ми — В традициите на Патрула.
— На Патрулите — отмъстително казах аз.
— На Патрулите — уморено повтори шефът. — Припомни ми… Нека да помислим до какво може да доведе подобна комбинация. Общо обвинение в нехайство срещу Нощния патрул? Глупости. Ние сме длъжни да контролираме поведението на Тъмните и спазването на Договора от страна на известните Светли, а не да търсим тайнствени маниаци. В това отношение Дневния патрул сам си е виновен…
— Значи целта на провокацията е конкретен човек?
— Браво, Антоне. Помниш ли какво каза Юля? Подобна акция могат да проведат единици от нашите. Това е доказуемо. Да допуснем, че Дневният патрул е решил да обвини някого в нарушаване на Договора. В това, че редовен, запознат с Договора сътрудник собственоръчно осъществява съд и саморазправа.
— Но това лесно може да се опровергае. Ще намерим Дивака…
— А ако Тъмните го намерят преди нас? Но не го разгласят?
— Алиби?
— А ако убийствата са извършвани в моменти, за които няма алиби?
— Трибунал, с цялостен разпит — мрачно казах аз. Разбира се, в превъртането на съзнанието нямаше нищо приятно…
— Силен маг, а тези убийства са извършени от силен маг, би могъл да затвори съзнанието си дори за трибунала. Не да го излъже, но да си затвори съзнанието. Нещо повече, Антоне, пред трибунал, в който участват Тъмни, ще се наложи да се направи такова нещо. Иначе в ръцете на врага ще попадне прекалено много информация. А ако магът затвори съзнанието си за разпит, той автоматично се признава за виновен. С всички произтичащи от това последствия — и за него, и за Патрула.
— Мрачна картина, Борис Игнатиевич — признах аз. — Много. Почти като онази, която ми описвахте през зимата, в съня ми. Момче-Различен с чудовищна сила, пробив на инферното, който ще изпепели цяла Москва…
— Разбирам. Но аз не те лъжа, Антоне.
— Какво се иска от мене? — директно попитах аз. — Все пак това не е моят профил. Да помогна на аналитиците? Аз и без това ще свърша всичко, което ми изпратят за изчисление.
— Антоне, искам да откриеш кой от нашите е на прицел. Кой има алиби за всички известни случаи и кой няма.
Шефът бръкна в джоба на сакото си и извади едно DVD.
— Вземи… това е пълното досие за период от три години. За четирима, включително и мен.
Преглътнах, вземайки диска.
— Паролите са махнати. Но ти сам разбираш, че никой не трябва да вижда това. Нямаш право да копираш информацията. Кодирай изчисленията и схемите… и недей да се стискаш, когато определяш дължината на ключа.
— Ще ми трябва помощник — неуверено помолих аз. Погледнах Олга. Впрочем, що за помощник можеше да е тя, нейното запознанство с компютъра се ограничава със сраженията в „Еретик“, „Хексен“ и други подобни игри.
— Моята база данни ще я провериш лично — каза шефът след кратка пауза. — За останалото можеш да привлечеш Анатолий. Добре ли е?
— Тогава в какво се състои моята задача? — поинтересува се Олга.
— Ти ще правиш същото, само че чрез лични разговори. Разпити, ако трябва да бъда честен докрай. И ще започнеш с мен. После ще продължиш с останалите трима.
— Добре, Борис.
— Захващай се, Антоне — кимна шефът. — Захващай се още сега. А с останалите неща натовари момичетата си, ще се справят.
— Може би трябва да се поровя в данните? — попитах аз. — Ако изведнъж се окаже, че някой няма алиби… да го организирам?
Шефът поклати глава:
— Не. Ти не ме разбра. Не искам да се организират фалшификации. Искам да се убедя, че никой от нашите няма нищо общо с тези убийства.
— Дори и да е обратното?
— Да. Защото на този свят невъзможни неща няма. Антоне, цялата прелест на нашата работа е в това, че мога да ти дам такава задача. И ти да я изпълниш. Независимо от личностите.
Нещо ме тревожеше, но аз кимнах и тръгнах към вратата, стискайки скъпоценния диск. Едва в последния миг въпросът се оформи и аз попитах, обръщайки се:
— Борис Игнатиевич…
Шефът и Олга моментално отстъпиха назад един от друг.
— Борис Игнатиевич, данните тук за четирима ли са?
— Да.
— За вас, Иля, Семьон…