Кафето беше с неприятен вкус, кисело — очевидно отдавна не бяха сменяли филтъра. Отпивах от горещия буламач, гледайки в екрана, после измъкнах клетъчния си телефон и набрах номера на шефа.
— Казвай, Антоне.
Той винаги знаеше кой му звъни.
— Борис Игнатиевич, остана само един заподозрян.
— И кой именно?
Гласът му беше сух и официален. Но кой знае защо, на мен ми се струваше, че в момента шефът седи полугол на кожения диван, с бутилка шампанско в едната си ръка и дланта на Олга — в другата, а слушалката я притиска с рамото си или тя левитира край ухото му…
— Хайде де… — сряза ме шефът. — Не съм добър ясновидец. Кой е заподозреният?
— Аз.
— Ясно.
— Вие знаехте — казах аз.
— Защо мислиш така?
— Не беше необходимо да ми възлагате да обработвам досиетата. И сам щяхте да се справите. Значи сте искали лично да се убедя в опасността.
— Да допуснем — въздъхна шефът. — Какво ще правиш, Антоне?
— Ще се подготвя за най-лошото.
— Ела в кабинета ми. След… ъъъ… след десет минути.
— Добре — изключих телефона.
Първо отидох при момичетата. Толик все още беше там и те усърдно работеха.
Всъщност Патрулът нямаше никаква нужда от две некадърни програмистки. Достъпът им до секретна информация беше нисък и почти всичко трябваше да вършим ние. Но къде другаде да се вредят две много, много слаби вълшебници? Поне да се бяха съгласили да живеят нормален живот… Но не, искат романтика, искат да работят в Патрула… И ето че измислиха работа за тях.
А те най-вече си убиваха времето, обикаляйки из мрежата и играейки игри, при това най-популярни бяха пасиансите от всички видове.
На една от свободните машини — ние нямаме проблеми с техниката — седеше Толик. На коленете му се беше настанила Юля и ожесточено местеше мишката по подложката.
— На това ли му се вика „обучение по компютърна грамотност“? — попитах аз, наблюдавайки мятащите се по екрана чудовища.
— Нищо не подобрява навика да работиш с мишката по-добре от компютърните игри — невинно отвърна Толик.
— Е… — не намерих какво да отговоря.
Самият аз не играех подобни игри от много отдавна. Както и повечето сътрудници на Патрула. Да убиваш нарисувани нечисти сили е интересно, докато не ги срещнеш очи в очи. Или не преживееш стотина-двеста години и не придобиеш огромен запас от цинизъм, като Олга…
— Толик, вероятно днес повече няма да се върна — казах аз.
— Аха… — Той кимна без никакво учудване. Способностите ни да предвиждаме не са много големи, но подобни дреболии ги усещаме веднага.
— Галя, Лена, чао — кимнах аз на момичетата. Галя промърмори нещо учтиво, демонстрирайки с целия си вид колко е увлечена от работата. Лена попита:
— Може ли днес да си тръгна по-рано?
— Разбира се.
Ние не се лъжем един друг. Ако Лена молеше за разрешение, значи наистина трябваше да си тръгне. Ние не лъжем. Само че понякога сме лукави и премълчаваме истината…
Върху масата на шефа цареше страхотен безпорядък. Търкаляха се химикалки, моливи, хартийки, разпечатани бюлетини, бледи, изразходвани магически кристали.
Но върхът на безобразието беше запаленият спиртник, върху който се печеше бял прашец. Шефът замислено го разбъркваше с връхчето на скъп „Паркър“, явно очаквайки някакъв ефект. Прашецът игнорираше както нагряването, така и разбъркването.
— Ето — сложих диска пред шефа.
— Какво ще правим? — попита Борис Игнатиевич, без да вдига поглед. Той беше без сако, ризата му беше измачкана, вратовръзката — изкривена.
Погледнах крадешком към дивана. Олга я нямаше в кабинета, но на пода имаше две чаши и празна бутилка от шампанско.
— Не знам. Не съм убивал Тъмни… тези Тъмни. Вие знаете.
— Знам.
— Но не мога да го докажа.
— По моите сметки разполагаме с два-три дни — каза шефът. — После Дневният патрул ще предяви обвинението си.
— Не е трудно да се организира фалшиво алиби.
— И ти си съгласен на това? — поинтересува се Борис Игнатиевич.
— Не, разбира се. Мога ли да задам един въпрос?
— Можеш.
— Откъде са всички тези данни? Откъде са снимките и видеозаписите?
Шефът помълча за миг.
— Така си и знаех. Ти нали гледа и моето досие, Антоне? То по-малко безцеремонно ли е?
— Май не. Затова и питам. Защо позволявате да се събира подобна информация?
— Не мога да го забраня. Контролът се осъществява от Инквизицията.
Успях да се сдържа да не задам глупавия въпрос: „А тя наистина ли съществува?“ Но навярно лицето ми е било достатъчно изразително.
Шефът ме гледа още минута, сякаш очаквайки въпроси, после продължи:
— Ето какво, Антоне. От този момент нататък ти не бива да оставаш сам. Само в тоалетната можеш да ходиш самичък, през останалото време — двама-трима свидетели. Има надежда, че ще се извърши още някое убийство.