— Не съм изпаднал в истерия — озлобено казах аз. — Това наистина е смешно.
— Така ли?
Присвила очи, Олга ме наблюдаваше. Нима това наистина е погледът ми, когато се опитвам да изразя доброжелателност, примесена със съмнение?
— Точно така.
— Тогава се огледай.
Приближих се до огледалото, също толкова голямо и разкошно, както и всичко останало в тази тайна баня, и спрях поглед върху себе си.
Резултатът беше странен. След като разгледах новия си облик, аз напълно се успокоих. Навярно ако се бях озовал в чуждо мъжко тяло, шокът ми щеше да е по-голям. А сега — нищо, освен усещането за започналия маскарад.
— Нали не ми въздействаш? — попитах аз. — Ти или шефът?
— Не.
— Значи имам здрави нерви.
— Гримът ти се е размазал — отбеляза Олга. И се изхили. — Умееш ли да си червиш устните?
— Да не си откачила? Не, естествено.
— Ще те науча. Лесна работа. Много ти провървя, Антоне.
— В какво?
— Още седмица — и щеше да се наложи да те уча как да използваш дамски превръзки.
— Като всеки нормален мъж, гледащ телевизор, аз умея да правя това съвършено. Дамската превръзка трябва да се залее с отровносиня течност, а после да се стисне здраво с юмрук.
ГЛАВА 2
Излязох от кабинета и се спрях за миг, борейки се с изкушението да се върна.
Можех да се откажа когато си поискам от предложения от шефа план. Достатъчно беше само да се върна, да кажа две-три думи — и ние с Олга щяхме да се върнем в истинските си тела. Само че за половинчасовия разговор ми беше казано достатъчно, за да се съглася, че смяната на телата е единственият възможен отговор на провокацията на Тъмните.
В края на краищата, нали е нелепо да се отказваш от спасителното лечение, само защото инжекциите са болезнени?
Ключовете от апартамента на Олга бяха в мен, в дамската чантичка. Там имаше също пари и кредитна карта в малко портмоне, кърпички, дамски превръзки — неясно само защо, нали нямаше да ми се наложи да ги използвам, — отворена кутийка „тик-так“, гребен, разсипани дребни монети по дъното, огледалце, мъничък мобилен телефон…
За сметка на това празните джобове на дънките предизвикваха у мен неволно усещане за загуба. Порових се за секунда из тях, опитвайки се да намеря поне някоя забравена монета, но се убедих само, че Олга, подобно на повечето жени, носеше всичко в чантичката си.
По всичко личеше, че празните джобове далече не са най-голямата ми загуба за деня. И все пак тази подробност предизвикваше раздразнение. Преместих няколко банкноти от чантичката в джоба си и се почувствах по-уверен.
Жалко само, че Олга не носеше плеър…
— Здрасти! — Към мен се приближи Гарик. — Шефът свободен ли е?
— Той… с Антон е… — отвърнах аз.
— Случило ли се е нещо, Оля?
Гарик ме гледаше внимателно. Не знам какво долови: чуждата интонация, неуверените движения, новата аура. Но ако даже оперативен работник, с когото не сме общували особено нито аз, нито Олга, усещаше замяната — значи не струвах пукната пара.
В следващия миг Гарик се усмихна плахо и неуверено. Това беше съвсем неочаквано: никога не бях забелязал Гарик да се опитва да флиртува със сътруднички на Патрула. Той дори с човешките жени се запознаваше трудно — изумително не му върви в любовните дела.
— Не. Посдърпахме се малко. — Обърнах се и тръгнах към стълбите, без да си взема довиждане.
Това беше версията, предназначена за Нощния патрул — за съвсем невероятния случай, ако сред нас има агент на Тъмните. Доколкото знам, такова нещо се бе случвало веднъж или два пъти за цялата история на Патрулите, но кой знае… Нека всички смятат, че Борис Игнатиевич се е спречкал със старата си приятелка.
Още повече, че има и повод, и то не безобиден. Стогодишното заточение в неговия кабинет, невъзможността да приеме човешки облик, частичната реабилитация, но със загуба на повечето от магическите си способности. Напълно основателни причини да се обиди… Ако не друго, поне се отървах от необходимостта да се правя на приятелката на шефа, което щеше да бъде прекалено.
Потънал в тези мисли, слязох на третия етаж. Не можех да не призная, че Олга максимално ми облекчи живота. Днес тя носеше дънки, а не както обикновено — костюм с пола или рокля, и беше обула бели маратонки, а не обувки на високи токчета. И дори лекият аромат на парфюм не беше дразнещ.
Да живее модата „унисекс“, нищо че са я изобретили хомосексуалистите…
Знаех какво трябва да правя сега, знаех как трябва да се държа. И все пак ми беше трудно. Да завия не към изхода, а в страничен коридор, незабележим и тих.