И да се потопя в миналото.
Разправят, че болниците си имат свой, незабравим мирис. Разбира се. И това не е чудно, странно би било, ако нямаха миризмата на хлорна вар и болка, на автоклави и рани, на болнични чаршафи и дрехи и на безвкусна храна.
Но, кажете ми, моля, откъде идва собствената миризма на училищата и институтите?
В помещенията на Патрула се извършва обучение само по част от предметите. Някои неща е по-удобно да се преподават в моргата, през нощта — там си имаме свои хора. Други — сред природата. Понякога — в чужбина, на туристически пътувания, плащани от Патрула. Когато аз се обучавах, ходих и в Хаити, и в Ангола, и в Щатите, и в Испания.
Но все пак някои лекции се провеждат само на територията на Патрула, в сградата, защитена от основата до покрива с магия и охранителни заклинания. Преди трийсет години, когато Патрула се преместил тук, били оборудвани три аудитории, всяка за по петнайсет души. И досега не ми е ясно на какво се дължи в най-голяма степен този размах, на оптимизма на сътрудниците или на излишъка от пространство. Дори когато аз се обучавах, а това беше доста успешна година, ни беше достатъчна една аудитория, а и тя си оставаше наполовина празна.
Сега Патрулът обучаваше четирима Различни. И само по отношение на Светлана имаше пълна увереност, че ще се присъедини към нас, а няма да предпочете обикновения човешки живот.
Тук беше празно, празно и тихо. Вървях бавно по коридора, надничайки в празните аудитории, които можеха да събудят завист и в най-осигурения и преуспяващ университет. На всяка маса имаше ноутбук, във всяка стая — огромен прожекционен телевизор, шкафовете бяха отрупани с книги… А ако тези книги можеше да ги види някой историк, истински историк, а не от онези, които спекулират с историята…
Но никога нямаше да ги види.
В някои от книгите има прекалено много истина. В други — прекалено малко лъжа. Не си струваше хората да четат подобни неща — заради тяхното собствено спокойствие. Нека да живеят с онази история, с която са свикнали.
Коридорът завършваше с огромно огледало, заемащо цялата облицована с дърво стена. Погледнах под око в него: по коридора крачеше, поклащайки бедра, млада, красива жена.
Препънах се и едва не паднах: макар Олга да беше направила всичко възможно, за да ми облекчи живота, тя не можеше да измести центъра на тежестта. Когато ми се удаде да забравя за настоящия си облик, всичко тръгна повече или по-малко нормално, двигателните навици работеха. Но беше достатъчно да се погледна отстрани — и проблемите започваха. Дори дишането ми стана чуждо, въздухът по някакъв начин не искаше да влиза в дробовете.
Приближих се до последната стъклена врата. Погледнах предпазливо през нея.
Занятието тъкмо свършваше.
Днес изучаваха битова магия, разбрах го веднага щом зърнах пред демонстрационното табло Полина Василевна. Тя е една от най-старите сътруднички на Патрула — на външен вид, а не по истинската си възраст. Открили са я и са я инициирали на шейсет и три годишна възраст.
Но кой би могъл да предположи, че старицата, която в смутните следвоенни години се е занимавала с гледане на карти, наистина притежава някакви способности? При това съвсем не безобидни, макар и тясно специализирани.
— И сега, ако ви се наложи спешно да приведете в ред облеклото си — наставнически обясняваше Полина Василевна, — ще можете да го направите за броени минути. Само не забравяйте да проверите предварително доколко ще ви стигнат силите. Иначе ще се получи конфузна ситуация.
— И когато часовникът бие дванайсет, каретата ти ще се превърне в тиква — гръмогласно каза седналият до Светлана младеж. Не го познавах, беше на обучение за втори или трети ден, но вече знаех, че няма да го харесам.
— Именно! — възторжено обяви Полина, която се сблъскваше с подобно остроумие във всяка група ученици. — Приказките лъжат не по-малко от статистиката! Но понякога в тях може да се намери зрънце истина.
Тя взе от масата грижливо изгладения елегантен, макар и донякъде старомоден смокинг. В такъв навярно се е появявал в обществото Джеймс Бонд.
— Кога ще се превърне отново в дрипи? — попита делово Светлана.
— След два часа — уведоми я Полина също толкова кратко. Сложи смокинга на закачалка и го върна на демонстрационното табло. — Не се напъвах особено.
— А колко време можете да го поддържате в приличен вид? Максимално?
— Около денонощие.
Светлана кимна и неочаквано погледна към мен. Усети ме. Усмихна се, помаха ми с ръка. Сега всички ме забелязаха.
— Заповядайте, госпожо — Полина наведе глава. — За нас е голяма чест.
Да, тя знаеше за Олга нещо, което не ми беше известно. Всички ние знаехме за нея само част от истината, навярно единствено шефът знаеше всичко.