Влязох, отчаяно опитвайки се да освободя походката си от излишно изящество. Не помогна. И младежът, седнал до Светлана, и петнайсетгодишният хлапак, който вече половин година тъпчеше на място в началния курс по магия, и високият слаб кореец, който можеше да е и на трийсет, и на четирийсет години — всички гледаха в мен.
Еднозначно заинтересувани. Цялата тази атмосфера на тайнственост, която обгръщаше Олга, всичките слухове и недомлъвки, а в края на краищата и фактът, че тя отдавна е любовница на шефа — всичко това предизвикваше в мъжката част на Патрула напълно определена реакция.
— Здравейте — казах аз. — Надявам се, че не съм ви попречила?
Бях се съсредоточил върху правилната употреба на рода и не следях за тона. В резултат на това баналният въпрос прозвуча загадъчно и сякаш насочен лично към всеки от присъстващите. Пъпчивият хлапак ме зяпна, младежът преглътна, единствено кореецът запази някакво подобие на хладнокръвие.
— Олга, искате да съобщите нещо на студентите ли? — поинтересува се Полина.
— Трябва да поговоря със Света.
— Всички са свободни — обяви старицата. — Олга, ще наминете ли някой път в учебно време? Моите лекции не могат да заменят вашия опит.
— Непременно — щедро обещах аз. — След три дни.
Нека Олга се тормози заради моите обещания. Аз как бях принуден да се тормозя заради нейния сексапил?
Тръгнахме към входа заедно със Светлана. Три страстни погледа пронизваха гърба ми, по-точно — не съвсем гърба.
Знаех, че между Олга и Светлана има топли отношения. От онази нощ, когато ние двамата й обяснихме истината за света, за Различните, за Светлите и Тъмните, за Патрулите, за Сумрака. От онзи час на разсъмване, когато тя, хванала ръцете ни, премина през затворената врата в помещението на оперативния щаб на Нощния патрул. Да, мен и Светлана ни свързваше мистична нишка, съдбите ни бяха преплетени. Но аз знаех, прекалено добре знаех, че това няма да е за дълго. Светлана ще отиде далече напред, там, докъдето аз нямаше да се добера, дори и да стана маг от първо равнище. Съдбата ни държеше заедно, държеше ни здраво, но това беше само временно. Докато с Олга Светлана просто дружеше, колкото и скептично да се отнасям към женската дружба. Тях не ги беше събрала съдбата. Те бяха свободни.
— Оля, трябва да изчакам Антон. — Светлана ме хвана за ръката. Това не беше жест на по-малка сестра, хванала кака си в търсене на подкрепа и самоутвърждаване. А жест на равен с равен. И щом Олга позволяваше на Светлана да се държи като равна с нея, значи Светлана наистина я очакваше велико бъдеще.
— Не си струва — казах аз. — Света, наистина не си струва.
Пак нещо в постройката на фразата или в тона не беше както трябва. Сега Светлана ме гледаше с недоумение, но погледът й беше точно като при Гарик.
— Ще ти обясня всичко — казах аз. — Но не сега и не тук. Да отидем у вас.
Защитата на апартамента й беше надеждна, Патрулът беше вложил прекалено много сили в новата сътрудничка. Шефът дори не се опита да спори с мен по въпроса дали да се разкрия пред Светлана, настоя само това да стане в дома й.
— Добре — учудването в очите на Светлана не изчезна, но тя кимна в знак на съгласие. — Сигурна ли си, че не си струва да чакам Антон?
— Напълно — казах аз, без ни най-малко да си кривя душата. — С кола, нали?
— Ти да не си пеша днес?
Глупак!
Съвсем забравих, че сред всички видове транспорт Олга предпочита подарената от шефа спортна кола.
— Нали това ти казвам — тръгваме ли към колата? — попитах аз, осъзнавайки, че изглеждам като идиот. Не, още по-лошо — като идиотка.
Светлана кимна. Недоумението в очите й растеше все повече и повече.
Добре поне, че умеех да карам. Никога не ме е привличала съмнителната радост да имам кола в мегаполиса с отвратителни пътища, но курсът на обучението ни включваше много неща. Някои от тях се учат по обичайния начин, други се вкарват в съзнанието чрез магия. Учиха ме да карам кола като обикновените хора, а ако случаят ме запратеше в кабината на хеликоптер или самолет, щяха да се задействат навици, които не помнех в обичайното си състояние. Във всеки случай поне на теория би трябвало да се задействат.
Намерих ключовете от колата в чантичката. Оранжевият автомобил ме чакаше на паркинга пред сградата, под бдителния поглед на охраната. Вратите бяха заключени, което изглеждаше смешно при липсата на покрив.
— Ти ли ще караш? — попита Светлана.
Кимнах мълчаливо. Седнах зад волана, запалих двигателя. Спомнях си, че Олга потегля рязко като куршум, но аз не умея така.