— Възелът на съдбата — лаконично казах аз.
— Какво?
— Това още не сте го взели, Света.
— Тогава ти ми го обясни!
— Разбираш ли… — увеличавах скоростта все повече и повече, бяха се включили двигателните рефлекси на чуждото тяло. — Разбираш ли, когато той беше тръгнал за първи път към апартамента ти…
— Знам, че съм била подложена на внушение. Той ми разказа — прекъсна ме Светлана.
— Не е там работата. Внушението беше премахнато, когато ти разказаха истината. Но когато започнеш да виждаш съдбата — а ти непременно ще се научиш, и то значително по-добре от мен, — ще разбереш.
— Казаха ни, че съдбата е променлива.
— Съдбата е многовариантна. Когато отиваше при теб, Антон знаеше, че в случай на успех ще се влюби в теб.
Светлана помълча. Стори ми се, че бузите й се изчервиха, но това може би беше заради проникващия в откритата кола вятър.
— И какво от това?
— Знаеш ли как е? Да бъдеш осъден на любов?
— Но нима не е винаги така? — Светлана чак потрепери от възмущение. — Когато хората се обичат, когато се намират сред хиляди, сред милиони? Та това винаги е съдба!
И аз отново усетих как в нея вече започва да изчезва наивната девойка, която, дори когато изпитва омраза, е способна да я изпитва единствено към себе си.
— Не. Света, чувала ли си тази аналогия: любовта е цвете?
— Да.
— Цветето можеш да си го отгледаш, Света. А можеш и да си го купиш. Или да ти го подарят.
— Антон купил ли го е?
— Не — казах аз. Може би прекалено рязко. — Получил го е като подарък. От съдбата.
— И какво? Това не е ли любов?
— Света, откъснатите цветя са красиви. Но те не живеят дълго. Те умират, дори когато са грижливо сложени в кристална ваза с прясна вода.
— Той се страхува да ме обича — замислено изрече Светлана. — Нали? Мен не ме беше страх, защото не знаех това.
Приближих се към блока й, лавирайки между паркираните коли. Главно жигули и москвичи. Непрестижен район.
— Защо ти казах всичко това? — попита Светлана. — Защо толкова държах да ми отговориш? И откъде знаеш отговорите, Олга? Само защото си на четиристотин четирийсет и три години ли?
Потреперих, когато чух числото. Да, богат жизнен опит. Доста богат.
Следващата година Олга щеше да има своеобразен юбилей.
В Искаше ми се да вярвам, че моето тяло ще остане в същата прекрасна физическа форма, пък макар и само за една четвърт от тази възраст.
— Да вървим.
Зарязах колата без никакъв надзор. Така или иначе на човешко същество и през ум нямаше да му мине да я открадне — охранителните заклинания са по-сигурни от всяка сигнализация. Двамата със Светлана мълчаливо и делово се качихме по стълбите и влязохме в апартамента й.
Тук някои неща се бяха променили, разбира се. Светлана беше напуснала работа, за сметка на това стипендията й и „помощите“, изплащани на всеки Различен при инициирането, доста надхвърляха скромните докторски заплати. Тя си бе сменила телевизора, не беше ясно само кога намира време да го гледа. Разкошен, широкоекранен, прекалено голям за нейния апартамент. Забавно беше да се наблюдава това неочаквано пробудило се влечение към красивия живот. В началото то се появява при всички — вероятно като защитна реакция. Когато светът наоколо се руши, когато предишните страхове и опасения си отиват, а на тяхно място идват други, още по-непонятни и смътни, всеки започва да сбъдва някакви мечти от предишния си живот, доскоро изглеждали нереални. Някои започват да пиянстват по заведенията, други си купуват скъпа кола, трети си купуват дрехи от елитни модни къщи. Това продължава кратко, и то не дори защото в Патрула не можеш да станеш милионер. Просто самите потребности, които до вчера са били толкова желани, започват да умират, да си отиват в миналото. Завинаги.
— Олга?
Светлана ме гледаше в очите.
Въздъхнах, събирайки сили:
— Аз не съм Олга.
Мълчание.
— Виновен съм, че не ти го казах по-рано, но не можех. Само тук. Твоят апартамент е защитен срещу наблюдението на Тъмните.
— „Виновен“ си?
Веднага схвана същността.
— Виновен съм — повторих. — Това е само тялото на Олга.
— Антоне?
Кимнах.
Колко нелепо изглеждахме в момента!
И колко хубаво беше, че Светлана вече бе свикнала с нелепостите.
Повярва ми веднага.
— Негодник!
Беше казано с интонация, която по-скоро би подхождала на аристократката Олга. И шамара, който получих, беше в същия стил.
Не болеше, но беше обидно.
— Защо? — попитах аз.
— Защото подслушваше чужд разговор! — изстреля Светлана.