Формулирано беше набързо, но разбрах какво има предвид. През това време Света вдигна другата си ръка и аз, презрял християнските проповеди, се изплъзнах от втория шамар.
— Света, обещах да пазя това тяло!
— А аз — не!
Светлана дишаше тежко, хапеше устните си, очите й горяха. Не я бях виждал толкова разярена и дори не подозирах, че подобно нещо е възможно. Какво я ядоса така?
— Значи те е страх да обичаш откъснати цветя? — Светлана бавно пристъпваше към мен. — Това е, нали?
Осъзнах. Не веднага, наистина.
— Махай се! Махай се, вън!
Пристъпих назад, допрях гръб до вратата. Но щом спрях, спря и Светлана. Поклати глава и изтърси:
— Остани си в това тяло! То ти подхожда повече, ти не си мъж, а мухльо!
Аз мълчах. Мълчах, защото вече виждах какво ще стане по-нататък. Виждах как линията на вероятностите се разделя пред нас, виждах как съдбата с насмешка плете пътищата си.
И когато Светлана се разплака, внезапно изгубила целия си боен плам, закрила лице с ръце, когато я прегърнах през раменете и тя с готовност склони лице върху рамото ми, вътре в мен беше празно и студено. Пронизващо студено, сякаш отново стоях на заледения покрив под поривите на зимния вятър.
Светлана все още беше човек. В нея имаше прекалено малко от Различните, тя не разбираше, не виждаше как продължава пътят, по който ни бе съдено да вървим. И още по-малко виждаше как този път се разделя в различни посоки.
Любовта е щастие, но само когато вярваш, че ще бъде вечна. И макар всеки път това да се оказва лъжа, само вярата дава на любовта сила и радост.
А Светлана ридаеше на рамото ми.
Многото знания означават много тъга. Как бих искал да не знам неизбежното бъдеще! Да не го знам и да обичам — безразсъдно, като обикновен смъртен човек.
И все пак колко обидно беше, че сега не бях в собственото си тяло.
Ако някой можеше да ни види отстрани, сигурно би решил, че две сърдечни приятелки са решили да прекарат тиха вечер в гледане на телевизия, чай със сладко, бутилка сухо вино и разговори на трите вечни теми: мъжете са мръсници, нямаме какво да облечем, и най-важното — как да отслабнем.
— Нима обичаш кифли? — учудено попита Светлана.
— Обичам. С масло и сладко — мрачно отвърнах аз.
— Според мен ти си обещал да пазиш това тяло.
— А какво лошо му правя? Можеш да ми повярваш, организмът е в пълен възторг.
— Да бе, да — неопределено отвърна Светлана. — После питай Олга как пази фигурата си.
Поколебах се, но все пак разрязах кифлата на две и я намазах обилно със сладко.
— А на кой му хрумна тази гениална идея — да те скрият в женско тяло?
— Май на шефа.
— Не се съмнявам.
— Олга го подкрепи.
— И още как — за нея Борис Игнатиевич е цар и бог.
Малко се съмнявах в това, но премълчах. Светлана стана, отиде при гардероба. Отвори го и замислено огледа закачалките.
— Искаш ли халат?
— Какво? — задавих се с кифличката.
— Така ли ще ходиш из апартамента? Тези дънки на тебе са опънати до скъсване. Неудобно е.
— А някакъв спортен екип ще се намери ли? — жално попитах аз.
Светлана ме погледна насмешливо, после се смили:
— Ще се намери.
Честно казано, бих предпочел да видя с подобен екип някой друг. Светлана, например. Къси бели шорти и блуза. За тенис, или за бягане.
— Преоблечи се.
— Света, не мисля, че ще прекараме цялата вечер в апартамента.
— Нищо. И без това ще се наложи да се преоблечеш, така че трябва да проверим дали размерът е подходящ.
Светлана излезе, а аз бързо свалих дънките. Започнах да разкопчавам блузата, замотах се с непознатите, прекалено стегнати копчета, после се погледнах с омраза в огледалото.
Симпатична девойка, не може да се отрече. Направо за снимка в някое еротично списание.
Преоблякох се бързо и седнах на дивана. По телевизора даваха сапунена опера — беше изумително, че Светлана е пуснала този канал. Впрочем по останалите най-вероятно даваха същото.
— Изглеждаш прекрасно.
— Света, недей, става ли? — помолих я аз. — И без това ми е достатъчно тежко.
— Добре, извинявай — лесно се съгласи тя и седна до мен. — Та какво трябва да правим?
— Ние? — попитах леко натъртено.
— Да, Антоне. Ти не си дошъл при мен току-така.
— Трябваше да ти разкажа в какви неприятности съм се забъркал.
— Да допуснем. Но щом шефът — Светлана произнесе думата „шефът“ извънредно сладко, хем с уважение, хем с ирония — ти е разрешил да се разкриеш пред мен, значи съм длъжна да ти помогна. Пък макар и да е по повеля на съдбата — не се сдържа тя.
Предадох се.
— Не бива да оставам сам. Нито за минута. Целият план е основан на предположението, че Тъмните съзнателно жертват пешките си — или ги унищожават, или позволяват да умрат.