— Като онзи път?
— Да. Именно. И ако тази провокация е насочена срещу мен, ще има още едно убийство. В момент, в който аз, според тях, нямам алиби.
Светлана ме погледна, облегнала брадичка на ръцете си. Бавно поклати глава:
— И тогава ти, Антоне, ще изскочиш от това тяло като дяволче от кутийка. И ще се окаже, че няма как да си извършил тези серийни убийства. Врагът ще бъде посрамен.
— Точно така.
— Извинявай. Ама нали съм съвсем отскоро в Патрула, май нещо не разбирам.
Сепнах се. А Светлана се поколеба за секунда и продължи:
— Ето, когато всичко онова се случи с мен… Как беше тогава? Тъмните се опитваха да ме инициират. Те знаеха, че Нощният патрул ще забележи това и дори си бяха изяснили, че ти можеш да се намесиш и да помогнеш.
— Да.
— Затова беше разиграна комбинация с жертви на няколко фигури, със създаването на няколко лъжливи центрове на сила. И Нощният патрул отначало се хвана на въдицата. Ако шефът не беше започнал своя контраигра, ако не беше тръгнал твърдо напред, без да обръща внимание на нищо…
— Сега ти щеше да си мой враг — казах аз. — И да учиш в Дневния патрул.
— Нямах предвид това, Антоне. Аз съм ти благодарна, благодарна съм на целия Патрул, но на първо място — на теб. Само че сега говоря за друго. Разбери: това, което ми разказа, е толкова правдоподобно, колкото и онази история. Нали всичко се връзва много добре? Двойка вампири-бракониери. Момче с големи способности на Различен. Момиче със силно проклятие. Глобална заплаха за града.
Не намерих какво да отговоря. Гледах я и усещах как бузите ми поруменяват. Момичето, което не беше минало и една трета от курса, новачка в нашите дела, подреждаше пред мен фактите така, както бях длъжен да ги наредя аз.
— Какво се случва сега? — Светлана не забеляза терзанията ми. — Сериен убиец, унищожаващ Тъмните. Ти се оказваш в списъка на заподозрените. Шефът незабавно прави хитър ход: двамата с Олга си сменяте телата. Да, но доколко е хитър такъв ход? Разбирам, че практиката да се сменят телата е доста разпространена. Борис Игнатиевич я използва наскоро, нали? Някога той използвал ли е един и същ метод два пъти подред? Против един и същ противник?
— Не знам, Света, не ми съобщават подробности от операциите.
— Тогава помисли с главата си. И още нещо. Нима Завулон е такъв дребен отмъстителен истерик? Той е на стотици години, нали? И ръководи Дневния патрул от много отдавна. Ако онзи, маниака…
— Дивака.
— Ако на Дивака наистина му позволяват няколко години да се забавлява из улиците на Москва и през това време подготвят провокация, дали началника на Дневния патрул ще я похарчи за такава дреболия? Извинявай, Антоне, но ти наистина не си толкова сериозна цел.
— Разбирам. Официално аз съм маг от пето равнище. Но шефът каза, че всъщност мога да претендирам за трето.
— Дори и при това положение.
Погледнахме се в очите и аз разперих ръце:
— Предавам се. Светлана, навярно си права. Но аз ти разказах това, което знам. И не виждам никакви други варианти.
— Значи ще се подчиняваш на нарежданията? Ще ходиш в пола и нито за минута няма да оставаш сам?
— Когато постъпвах в Патрула, знаех, че губя част от свободата си.
— Част — Светлана изсумтя. — Хубаво го каза. Добре, ти си знаеш. Значи ще прекараме нощта заедно.
Кимнах:
— Да. Но не тук. Добре е през цялото време да бъда сред хора.
— А докато спиш?
— Не е трудно де не спя няколко дни — свих рамене. — Мисля, че тялото на Олга е тренирано не по-зле от моето. Последните месеци тя непрекъснато се занимаваше със светски живот.
— Антоне, аз още не съм обучена на подобни фокуси. Кога ще спя?
— През деня. На занятията.
Тя се намръщи. Знаех, че ще се съгласи, това беше неизбежно. Характерът просто не би й позволил да откаже да помогне дори на случаен човек, а аз все пак не бях случаен.
— Искаш ли да отидем в „Махараджа“? — предложих аз.
— Какво е това?
— Индийски ресторант, доста приличен.
— До сутринта ли работи?
— Не, за съжаление. Но ще измислим къде да отидем след това.
Светлана ме гледа толкова дълго, че и цялото ми вродено дебелокожие не ми помогна. Какво направих отново не както трябва?
— Антоне, благодаря ти — прочувствено каза тя. — Много ти благодаря. Ти ме покани на ресторант. От два месеца чакам този момент.
Тя се изправи, отиде при гардероба, отвори го и замислено погледна окачените дрехи.
— Нямам нищо прилично с твоя размер — отбеляза тя. — Ще се наложи отново да си намъкнеш дънките. Ще те пуснат ли в ресторанта?