— Длъжни са — казах аз не особено уверено. В края на краищата, можех да въздействам леко на персонала.
— Ако стане нещо, ще изтренирам правенето на внушение — каза Светлана, сякаш прочела мислите ми. — Ще ги накарам да те пуснат. Това ще бъде добро дело, нали?
— Разбира се.
— Знаеш ли, Антоне… — Светлана свали от закачалката някаква рокля, приближи я към себе си, поклати глава. Взе бежов костюм с пола. — поразява ме умението на патрулните да обясняват всяко въздействие върху реалността с интересите на Доброто и Светлината.
— Съвсем не всяко! — възмутих се аз.
— Всяко, всяко. Ако се наложи, и грабежът ще се превърне в добро дело, и убийството.
— Не.
— Толкова ли си сигурен? А колко пъти ти се е налагало да влияеш на съзнанието на хората? Вземи ако щеш нашата среща: ти нали ме накара да повярвам, че сме стари познати? Често ли използваш способностите си на Различен във всекидневния живот?
— Често. Но…
— Представи си, че вървиш по улицата. И виждаш, че възрастен човек бие дете. Какво ще направиш?
Сви рамене:
— Ако ми е останал лимит за намеса, ще осъществя реморализация. Разбира се.
— И ще си сигурен, че това е правилно? Без да помислиш, без да вникнеш в ситуацията? А ако наказват детето справедливо? Ако наказанието би го спасило в бъдеще от големи неприятности, а след твоята намеса израсне убиец и бандит? А ти казваш — реморализация!
— Света, грешиш.
— И в какво греша?
— И да нямам лимит за парапсихично въздействие, аз пак няма просто да отмина.
Светлана изфуча:
— И ще си сигурен, че си прав? Къде е границата?
— Всеки определя границата самостоятелно. Налага се.
Тя ме погледна замислено:
— Антоне, а такива въпроси задава всеки новак, нали?
— Да — усмихнах се аз.
— И ти си свикнал да отговаряш на тях, знаеш комплект от готови отговори, софизми, примери от историята, аналогии?
— Не, Света. Не е там работата. Просто Тъмните изобщо не задават подобни въпроси.
— Откъде знаеш?
— Тъмният маг може да изцелява, Светлият маг може да убива — казах аз. — Това е истина. Знаеш ли каква е цялата разлика между Тъмните и Светлите?
— Не знам. Кой знае защо, не ни учат на това. Вероятно е трудно да се формулира?
— Изобщо не е трудно. Ако ти мислиш на първо място за себе си, за своите интереси — твоят път е към Мрака. Ако мислиш за другите — към Светлината.
— И дълго ли се налага да се върви? Към Светлината?
— Вечно.
— Но нали това са само думи, Антоне. Игра с думите. Какво казва опитният Тъмен маг на новаците? Може би също толкова красиви и правилни думи?
— Да. За свободата. За това, че всеки заема в живота мястото, което заслужава. Затова, че всяко съжаление унижава, че истинската любов е сляпа, че истинската доброта е безпомощна, че истинската свобода е свободата от всички.
— Това не е ли истина?
— Не — кимнах аз. — Това също е само част от истината. Света, на нас не ни е дадено да изберем абсолютната истина. Тя винаги е с две лица. Всичко, което притежаваме, е правото да се откажем от лъжата, която е по-неприятна. Знаеш ли какво е първото, което казвам на новаците за Сумрака? Ние влизаме в него, за да получим сила. И цената за влизането е отказ от част от истината, която не искаме да приемем. На хората им е по-лесно. Милион пъти по-лесно, с всичките им беди, проблеми и грижи, които изобщо не съществуват за Различните. На хората не им е наложен избор: те могат да бъдат и добри, и лоши, всичко зависи от конкретния момент, от обкръжението, от прочетената предишния ден книга, от изядения на обяд бифтек. Ето защо е толкова лесно да бъдат управлявани, дори най-злобният негодник може да бъде привлечен с лекота към Светлината, а най-добрият и благороден човек да бъде тласнат към Мрака. А ние сме направили избор.
— Аз нали също го направих, Антоне. Аз вече влизах в Сумрака.
— Да.
— Защо тогава не разбирам къде е границата, в какво се състои разликата между мен и някоя вещица, посещаваща сборища на черните сили? Защо задавам тези въпроси?
— Ти винаги ще ги задаваш. Отначало — на глас. После — на себе си. Това няма да премине, никога. Ако си искала да се избавиш от мъчителните въпроси, не си избрала правилната страна.
— Избрах това, което исках.
— Знам. И затова ти казвам: търпи.
— Цял живот?
— Да. Той ще бъде дълъг, но ти така и няма да свикнеш. Никога няма да се избавиш от въпроса доколко правилна е всяка направена крачка.
ГЛАВА 3
Максим не обичаше ресторантите. Отново заради характера си.
Чувстваше се значително по-весело и комфортно в баровете и клубовете, понякога дори в тези, които са по-скъпи, но не изискват излишно благоприличие. Разбира се, някои хора се държат и в най-разкошните ресторанти като червени комисари на преговори с буржоата: нито маниери, нито желание да ги придобият. Но защо трябва да заприличваме на новобогаташите от вицовете?