Ала сега се налагаше да изглади впечатлението от предишната нощ. Жена му или беше повярвала във „важната делова среща“, или се направи, че е повярвала. Обаче леките угризения на съвестта така или иначе си останаха. Ох, ако тя знаеше! Ако само можеше да предположи кой е той всъщност и с какво се занимава!
Максим не можеше да й каже нищо. И му оставаше единствено да изглажда впечатлението от странното нощно отсъствие с методите, които всеки порядъчен мъж използва след поредната авантюра. Подаръци, внимание, поява сред висшето общество. Например в хубав, престижен ресторант с изискана екзотична кухня, персонал от чужденци, изящен интериор и необятен списък от различни видове напитки в менюто. И Интересно, дали Елена наистина смяташе, че снощи той й е изневерил? Въпросът занимаваше Максим, но не до такава степен, че да го зададе на глас. Винаги трябва да се оставя по нещо недоизказано. Възможно бе някога тя да узнае истината. И когато това станеше, щеше да се гордее с него.
Най-вероятно напразни надежди. Той го разбираше. В свят, пълен с рожби на Злобата и Мрака, той беше единственият Светъл рицар, безкрайно самотен, без да може да сподели с никого разкриващата се понякога пред него истина. Отначало Максим все се надяваше да срещне някой като него: зрящ в страната на слепите, куче-пазач, способно да надушва сред безгрижното стадо вълците в овчи кожи.
Не. Нямаше ги, нямаше никой, способен да застане до него.
И все пак, той не се предаваше.
— Как мислиш, това струва ли си да го вземем?
Максим погледна под око менюто. Не знаеше какво е „малаи кофта“. Но подобно нещо никога не му пречеше да прави изводи. В края на краищата, съставките на ястията бяха посочени.
— Вземи го. Месо със сос от сметана.
— Говеждо?
Той не разбра веднага, че Елена се шегува. После отвърна на усмивката й.
— Непременно.
— А ако поръчаме ястие с говеждо?
— Ще ни откажат учтиво — предположи Максим. Задължението да развлича жена си не беше чак толкова тежко. По-скоро — приятно. И все пак в момента той с удоволствие би поогледал залата. Тук нещо не бе наред. Той долавяше нещо в полумрака — нещо, от което го побиваха тръпки, което го караше да присвива очи и да гледа, да гледа, да гледа…
Нима отново?
Обикновено между мисиите минаваха няколко месеца или половин година. А да се случи на следващия ден…
Но симптомите бяха прекалено познати.
Максим мушна ръка във вътрешния джоб на сакото си, сякаш за да провери дали портфейлът си е на мястото. Всъщност го вълнуваше друго — малкият дървен кинжал, изработен старателно, но безвкусно. Сам беше дялал оръжието, още в детството си. Тогава не знаеше защо го прави, но усещаше: това не е просто играчка.
Кинжалът чакаше.
Кого?
— Макс? — в гласа на Елена се промъкна упрек. — Къде витаеш?
Чукнаха се с чашите. Лошо предзнаменование — когато мъж и жена чукнат чашите си, в семейството няма да има пари. Но Максим не страдаше от суеверия.
Кой ли е?
Отначало той заподозря две девойки. И двете симпатични, дори красиви, но всяка по свой начин. По-ниската — тъмнокоса, здрава, с леко недодялани, мъжки движения — буквално кипеше от енергия. От нея изобщо не излизаха сексуални флуиди. Втората — светлокоса, по-висока — беше по-спокойна и сдържана. И красива по съвсем друг начин, успокояващ.
Максим улови внимателния поглед на жена си и се извърна.
— Лезбийки — с презрение каза жена му.
— Какво?
— Ами виж ги само! Онази, брюнетката, с дънките, си е абсолютен мъж.
Наистина беше така. Максим кимна и придаде на лицето си подобаващо изражение.
Не бяха те. Все пак не бяха те. Но кой е тогава, кой?
В ъгъла на залата записука мобилен телефон — веднага десетина човека неволно посегнаха към телефоните си. Максим проследи звука — и дъхът му спря.
Човекът, който пресекливо и тихо говореше по телефона, беше не просто Зло. Той бе обгърнат изцяло от черна пелена, невидима за хората, но доловима за Максим.
От него лъхаше опасност, при това наближаваща и ужасна.
Максим усети тъпа болка в гърдите.
— Знаеш ли, Лена, искам да живея на необитаем остров — каза той неочаквано за самия себе си.
— Сам?
— С теб и децата. Но да няма никой освен нас.
Той изпи виното на екс, сервитьорът незабавно напълни отново чашата.
— А аз не искам — каза жена му.
— Знам.
Кинжалът в джоба му натежа и се затопли. Обземаше го остра, почти сексуална възбуда. Трябваше да направи нещо, за да намали напрежението.