— Помниш ли Едгар По? — попита Светлана.
Пуснаха ни вътре по-лесно, отколкото очаквах. Или правилата в ресторанта бяха станали по-демократични в сравнение с онова, което си спомнях, или посетителите не бяха кой знае колко много.
— Не. Доста отдавна е починал. Виж, Семьон разказваше…
— Нямам предвид самия По. Разказите му.
— „Човек от тълпата“? — съобразих аз.
Светлана тихо се засмя:
— Да. Сега ти си в неговото положение. Принуден си да се мотаеш из многолюдни места.
— Засега тези места не са ми омръзнали.
Взехме си по чаша „Бейлис“, поръчахме си нещо за ядене. Навярно това е навяло сервитьорите на определени мисли по отношение на нашето посещение: две неопитни проститутки в търсене на работа, но на мен, общо взето, ми беше все едно.
— А той бил ли е Различен?
— По? Най-вероятно неиницииран.
Светлана тихо изрецитира:
Погледнах я смаяно.
— Знаеш ли го?
— Как да ти кажа… — вдигнах поглед и тържествено произнесох:
Гледахме се един друг за секунда, после едновременно се разсмяхме.
— Малък литературен дуел — ехидно изрече Светлана. — Резултат: едно на едно. Жалко, че няма публика. А защо По е останал неиницииран?
— Сред поетите изобщо има много потенциални Различни. Но някои кандидати е по-добре да продължат да си живеят като хора. По е имал прекалено неустойчива психика. Да се дават на такъв човек особени способности е все едно да се подари бидон с напалм на пироман. Дори не бих рискувал да предположа на чия страна щеше да застане. Най-вероятно би отишъл завинаги в Сумрака, при това много бързо.
— А как живеят те там? Тези, които са отишли?
— Не знам, Светлана. И може би никой не знае. Понякога могат да те срещнат в сумрачния свят, но общуване, в обичайния смисъл на думата, не се получава.
— Бих искала да узная — Светлана замислено огледа залата. — А ти забеляза ли, че тук има Различен.
— Старецът зад гърба ми, който говори по клетъчния си телефон?
— Та какъв старец е той?
— Стопроцентов. Гледам не с очите.
Светлана прехапа устни, присви очи. В нея вече бяха започнали да се пробуждат дребни амбиции.
— Засега не се получава — призна тя. — Даже не мога да разбера дали е Светъл или Тъмен.
— Тъмен е. Не е от Дневния патрул, но е Тъмен. Маг със средна сила. Между другото, той също ни забеляза.
— И какво ще правим?
— Ние? Нищо.
— Но нали той е Тъмен!
— Да, а ние сме Светли. И какво от това? Като служители на Патрула имаме право да проверим документите му. Те със сигурност са в ред.
— А кога ще имаме право да се намесим?
— Ами, ако сега стане, размаха ръце, превърне се в демон и започне да отхапва главите на всички…
— Антоне!
— Напълно сериозен съм. Нямаме никакво право да пречим на отдиха на честните Тъмни магове.
Сервитьорът ни донесе поръчката, ние млъкнахме. Светлана започна да яде, но без никакъв апетит. После подхвърли, обидено, като капризно дете:
— И дълго ли ще угодничи така Патрулът?
— Пред Тъмните?
— Да.
— Докато не получим решаващо преимущество. До момента, в който хората, ставащи Различни, нямат ни най-малко колебание какво да изберат: Светлината или Мрака. Докато Тъмните не измрат от старост. Докато вече не могат да подтикват хората към Злото със същата лекота, с която го правят сега.
— Но това е капитулация, Антоне!
— Неутралитет. Запазване на статуквото. И двете страни са в цайтнот, няма какво да го крием.
— Знаеш ли, Дивака, който самичък докарва Тъмните до ужас, ми е значително по-симпатичен. Нищо, че нарушава Договора, нищо че неволно ни подлага на удар! Но той се бори с Мрака, разбираш ли — бори се! Сам против всички!
— А замисляла ли си се защо убива Тъмни, но не влиза в контакт с нас?
— Не.
— Той не ни вижда, Светлана. И от упор не ни вижда.
— Ами нали е самоук.
— Да. Талантлив самоук. Различен с хаотично проявяващи се способности. Способен да види Злото. И неспособен да разпознае Доброто. Това все пак не те ли плаши?
— Не — мрачно каза Светлана. — Извинявай, но не разбирам накъде биеш, Ол… извинявай, Антоне. Започна да говориш съвсем като нея.