Нямаше кръв. Нищо нямаше, и когато погледнах през Сумрака, не намерих наоколо и най-малка следа от магия.
Сякаш Тъмният маг беше умрял от банален сърдечен удар или инсулт, като че ли можеше да умре от подобно нещо.
Имаше още една подробност, която категорично отхвърляше тази версия.
Малък разрез на яката на ризата. Тънък, като от бръснач. Сякаш бяха забили нож в гърлото му и леко бяха засегнали ризата. Само дето върху кожата нямаше никакви следи от удар.
— Гадове — прошепнах аз, без да знам към кого адресирам проклятието. — Гадове!
Едва ли можеше да има по-лоша ситуация от тази, в която бях попаднал. Да сменя тялото си, да отида „със свидетели“ в многолюден ресторант и да стоя ето така, съвсем сам, над трупа на Тъмен маг, убит от Дивака.
— Да вървим, Павлик — чу се зад гърба ми.
Обърнах се — жената, която седеше на масата на Тъмния маг, влезе в коридора, хванала за ръка сина си.
— Не искам, мамо! — капризно извика детето.
— Ще влезеш и ще кажеш на тате, че скучаем — търпеливо каза жената. В следващия миг вдигна глава и ме видя.
— Извикайте някого! — отчаяно се развиках аз. — Извикайте! Тук на един човек му е лошо! Изведете детето и извикайте някого!
В залата явно ме чуха, гласът на Олга беше силен. Веднага настана тишина, само провлечената народна музика продължаваше да звучи, но неясният шум от гласовете утихна.
Естествено, тя не ме послуша. Хвърли се, изблъска ме от пътя си, рухна върху тялото на мъжа си, занарежда — именно занарежда — на глас, вече осъзнала какво се е случило, макар че ръцете й правеха нещо, разкопчаваха продупчената яка на ризата, блъскаха неподвижното тяло. После жената започна да пляска мага по бузите, сякаш се надяваше, че той се преструва или просто е припаднал.
— Мамо, защо биеш тате? — тънко извика Павлик. Не изплашено, а учудено, явно никога не беше виждал скандали. Семейството явно е било задружно.
Хванах момчето за рамото и внимателно започнах да го дърпам встрани. А в коридора вече нахлуваха хора. Видях Света — очите й се бяха разширили, тя веднага беше разбрала всичко.
— Отведете детето — помолих аз сервитьора. — Изглежда, човекът е починал.
— Кой намери тялото? — попита сервитьорът съвсем спокойно. Без ни най-малък акцент, за разлика от начина, по който говореше, докато ни обслужваше.
— Аз.
Сервитьорът кимна, ловко предавайки момчето — то вече беше започнало да плаче, осъзнавайки, че в малкия му и уютен свят се е случило нещо неправилно — на някаква жена от персонала на ресторанта.
— А какво правехте в мъжката тоалетна?
— Вратата беше отворена, видях го как лежи — излъгах аз, без да мисля.
Сервитьорът кимна, признавайки, че подобно събитие е възможно. Но в същото време здраво ме хвана за лакътя.
— Ще ви се наложи да изчакате милицията, госпожо.
Светлана вече си пробиваше път към нас и присви очи, когато чу последните му думи. Само това ни липсваше: тя да се захване да лишава от спомени заобикалящите ни!
— Разбира се, разбира се. — Аз пристъпих и на сервитьора му се наложи неволно да ме пусне и да тръгне след мен. — Светка, какъв ужас, там има труп!
— Оля!
Света реагира правилно. Прегърна ме през раменете, кимна на сервитьора с пълен с неодобрение поглед и ме повлече към залата на ресторанта.
В този момент между нас, промъквайки се през любопитната, ненаситна тълпа, претича момчето. Втурна се с рев към майка си, която точно в този момент се опитваха да отведат настрани от тялото. Жената се възползва от суматохата, отново се хвърли към мъртвия си мъж и започна да го тресе:
— Стани! Гена, стани! Стани!
Усетих как Светлана потрепери, гледайки тази сцена. Прошепнах й:
— Е? Ще изкореним ли Тъмните с огън и меч?
— Защо го направи? И без това щях да разбера! — яростно прошепна Светлана.
— Какво?!
Погледнахме се в очите.
— Не си ли ти? — неуверено попита Света. — Извинявай, вярвам ти.
Едва в този момент разбрах колко съм загазил.
Следователят не прояви особен интерес към мен. В очите му се четеше вече оформилото се мнение — естествена смърт. Слабо сърце, злоупотреба с наркотици, каквото и да е. В него нямаше, а не би могло и да има никакво съчувствие към човек, посещаващ скъпи ресторанти.
— Трупът така ли си лежеше?
— Така си лежеше — уморено потвърдих аз. — Ужасно!
Следователят сви рамене. Той не виждаше нищо ужасно в един труп, при това дори не облян в кръв. Но все пак великодушно потвърди:
— Да, тежка гледка. Някой друг намираше ли се наблизо?
— Никой. Но после се появи жената, жената на трупа, с детето.
Бях възнаграден с усмивка за преднамерено несвързаната реч.