— И как стана? — попита с интерес Светлана.
— Чрез нови впечатления; неща, които не бях преживявал по-рано. Чужди страни, необикновени ястия, неочаквани срещи, необичайни проблеми. Въпреки това — шефът се усмихна накриво — понякога се улавям, че се питам: какво е това наоколо? Реалност или спомени? Живея или лежа върху кристалната плоча в офиса на Дневния патрул и пренавиват паметта ми като кълбо прежда?
Той замълча.
По масите наоколо седяха хора, насам-натам сновяха сервитьори. Оперативната група си беше тръгнала и бе отнесла тялото на Тъмния маг, за вдовицата и децата дойде някакъв мъж, очевидно роднина. Вече на никого не му беше до случилото се. Изглежда, даже обратното — посетителите бяха увеличили и апетита си, и жаждата си за живот. И на нас никой не ни обръщаше внимание: направеното от шефа бегло заклинание караше всички да извръщат поглед.
А ако всичко това вече се е случило? Ако аз, Антон Городецки, системен администратор на търговска фирма „Никс“, по съвместителство — маг от Нощния патрул, съм този, който лежи на кристалната плоча, изпъстрена с древни руни? И ако моята памет я разплита, разглежда, препарира — все едно кой? Тъмните магове или Трибунал със смесен състав.
Не!
Не можеше да бъде. Не усещах това, за което говореше шефът. Никога не бях живял в женско тяло, никога не бях намирал трупове в обществени тоалетни.
— Затормозих ви аз вас — каза шефът. Извади от джоба си тънка дълга пурета. — Ясна ли е ситуацията? Какво ще правим?
— Готов съм да изпълня дълга си — казах аз.
— Почакай, Антоне. Недей да се правиш на голям смелчага.
— Не се правя. Работата не е дори там, че съм готов да защитавам тайните на Патрула. Аз просто няма да издържа такъв разпит. По-добре да умра.
— Нали ние не умираме като хората.
— Да, на нас ни е по-тежко. Но аз съм готов.
Шефът въздъхна.
— Извинявайте, момичета. Антоне, нека да помислим не за последствията, а за предпоставките за случилото се. Понякога е полезно да се погледне в миналото.
— Да помислим — казах аз без особена надежда.
— Дивака бракониерства в града вече няколко години. По последни данни на аналитичния отдел, тези странни убийства са започнали преди три години и половина. Част от жертвите са Тъмни. Друга част, вероятно, са потенциални Тъмни. Никой от убитите не е бил над четвърто равнище. Никой не е работил в Дневния патрул. Доста забавно е, че всички те са били умерени Тъмни, доколкото тази дума изобщо е уместна. Убивали са, въздействали са върху хората, но значително по-рядко, отколкото биха могли.
— Подхвърляли са му ги — каза Светлана. — Нали?
— Със сигурност. Дневният патрул не е закачал този психопат и дори му е подхвърлял свои — такива, които не са били голяма загуба. Защо? Главният въпрос е защо?
— За да ни обвинят в немарливост — предположих аз.
— Целта не оправдава средствата.
— За да натопят някой от нас.
— Антоне, от всички сътрудници на Патрула само ти нямаш алиби за времето на убийствата. Защо Дневният патрул ще се цели в теб?
Свих рамене.
— Отмъщение на Завулон — шефът поклати глава със съмнение. — Не. Ти се сблъска с него наскоро. А ударът е бил изчислен преди три години и половина. Остава въпросът: защо?
— Може би Антон е потенциално силен маг? — тихо попита Светлана. — И Тъмните са го разбрали. Вече е било късно да го привличат на своя страна и са решили да го унищожат.
— Антон е по-силен, отколкото смята — рязко отвърна шефът. — Но никога няма да се издигне над втора степен.
— А ако враговете виждат вариантите на реалността по-далече, отколкото ние? — погледнах шефа в очите.
— И какво?
— Аз може да съм слаб, среден или силен маг. Но ако е достатъчно да направя нещо и да променя равновесието на силите? Да направя нещо простичко, което не е свързано с магия? Борис Игнатиевич, нали Тъмните се опитваха да ме откъснат от Светлана — значи те са видели онова разклонение на реалността, в която аз мога да и помогна! А ако виждат още нещо? Нещо в бъдещето? И го виждат отдавна и оттогава се готвят да ме неутрализират? При което в сравнение с това борбата за Света е дреболия?
В началото шефът ме слушаше внимателно. После се намръщи и поклати глава:
— Антоне, ти имаш мания за величие. Извинявай. Преглеждам линиите на всички сътрудници на Патрула, от ключовите до санитарния техник чичо Шура. Но не, извинявай — в бъдеще не те очакват велики постъпки. В нито една от линиите на реалността.
— Борис Игнатиевич, а абсолютно сигурен ли сте, че не грешите?