Все пак той успя да ме ядоса.
— Не, разбира се. В нищо не вярвам стопроцентово. Дори в себе си. Но има много, много малък шанс да си прав. Повярвай ми.
Повярвах му.
В сравнение с шефа моите способности клонят към нула.
— Значи ние не знаем главното — причината?
— Да. Ударът е насочен към теб, сега вече няма никакви съмнения. Дивака го манипулират — много фино и изящно. Смята, че воюва със Злото, а самият той много отдавна е станал кукла на конци. Днес са го довели в ресторанта, в който си дошъл ти. Подхвърлили са му жертва. И ти загази.
— Тогава — какво да правя?
— Ще търсиш Дивака. Това е последният ти шанс, Антоне.
— Но ние фактически ще го убием.
— Не ние. Ние само ще го намерим.
— Все едно. Колкото и да е лош, колкото и силно да се заблуждава, той е наш! Той воюва със Злото както умее. Просто трябва всичко да му се обясни.
— Късно е, Антоне. Късно е. Проспали сме появата му. Сега след него се простира такава следа… Помниш ли как завърши онази вампирка?
Кимнах:
— Умъртвяване.
— А нали тя беше извършила значително по-малко престъпления — от гледна точка на Тъмните. И също не разбираше случващото се. Но Дневният патрул призна вината й.
— Дали я призна случайно? — попита Светлана. — Или за да създаде прецедент?
— Кой знае? Антоне, ти трябва да намериш Дивака.
Вдигнах поглед.
— Да го намериш и да го предадеш на Тъмните — твърдо каза шефът.
— Защо аз?
— Защото само за теб това е морално допустимо. Под прицел си именно ти. Ти само се отбраняваш. За всеки от нас да предадем Светъл, пък макар и стихиен, самоук, излъган, ще бъде прекалено голям шок. Ти ще издържиш.
— Не съм сигурен.
— Ще издържиш. И, имай предвид, Антоне, разполагаш само с тази нощ. Дневният патрул няма защо повече да се бави, утре ще ти предяви официално обвинение.
— Борис Игнатиевич!
— Спомни си! Спомни си, кой беше в ресторанта? Кой влезе в тоалетната след Тъмния маг?
— Никой. Сигурна съм, през цялото време поглеждах дали той няма да излезе — намеси се Светлана.
— Значи Дивака е чакал мага в тоалетната. Но трябва да е излязъл. Помните ли? Света? Антоне?
Мълчахме. Аз не помнех. Бях се старал да не гледам към Тъмния маг.
— Излезе някакъв човек — каза Светлана — Един такъв…
Тя се замисли.
— Никакъв, абсолютно никакъв. Обикновен човек, сякаш са смесили милион лица и са направили едно общо. Видях го бегло и веднага го забравих.
— Спомни си го — нареди шефът.
— Борис Игнатиевич, не мога. Просто човек. Мъж. На средна възраст. Дори не разбрах, че е Различен.
— Той е стихиен Различен. Той дори не влиза в Сумрака, балансира на самия ръб. Света, спомни си! Лицето или някакви особени белези.
Светлана потри с пръсти челото си.
— Когато той излезе, седна на маса, на която седеше жена. Красива блондинка. Тя се гримираше и забелязах, че козметиката й е от фирма „Люмене“. Аз самата някога ползвах такава — евтина е и не е хубава.
Независимо от всичко, успях да се усмихна.
— И тя беше недоволна — добави Света. — Усмихваше се, но криво. Сякаш още й се седи, а се налага да си тръгнат.
Тя отново се замисли.
— Аурата на жената! — рязко извика шефът. — Ти я помниш! Прати ми отпечатъка!
Той повиши глас и смени тона. Естествено, никой в ресторанта не го чу. Но по лицата на хората преминаха конвулсивни гримаси, а сервитьорът, носещ поднос, се спъна и счупи бутилка вино и две кристални чаши.
Светлана тръсна глава — шефът я вкара в транс толкова непринудено, сякаш беше съвсем обикновен човек. Видях как зениците й се разшириха и между лицата им се проточи лека ивица в цветовете на дъгата.
— Благодаря, Света — каза Борис Игнатиевич.
— Получи ли се? — учудено попита девойката.
— Да. Можеш да се смяташ за маг седма степен. Ще съобщя, че лично аз съм водил изпита. Антоне!
Сега аз гледах шефа в очите.
Тласък.
Струящи нишки енергия, непозната за хората.
Образ.
Не, аз не видях лицето на приятелката на Дивака. Видях аурата й, което е значително повече. Преплетени синьо-зелени слоеве, като сладолед в купа, малко кафяво петънце, бяла ивица. Достатъчно сложна аура, лесно запомняща се и общо взето симпатична. Почувствах се зле.
Тя го обичаше.
Обичаше го и му бе обидена за нещо, смяташе че той я е разлюбил и въпреки това търпеше и бе готова да продължава да търпи.
По следите на тази жена щях да намеря Дивака. И да го предам на трибунала — на сигурна смърт.
— Не — казах аз.
Шефът ме погледна със съчувствие.
— Тя за нищо не е виновна! И го обича, нали виждате!
В ушите виеше тъжна музика и никой от хората не реагира на вика ми. Ако щеш, се пързаляй по пода, ако щеш, се завирай под чуждите маси — ще си приберат краката и ще продължат да поглъщат индийските ястия.