— Тогава ще загинеш ти — каза шефът.
— Поне знам за какво.
— А не помисли ли за тези, които те обичат, Антоне?
— Нямам право на това.
Борис Игнатиевич се усмихна криво:
— Герой! Ах, какви герои сме всички! Ръчичките ни са чисти, сърцата ни са златни, не сме газили в калта. А жената, която изведоха оттук, помниш ли я? Плачещите деца помниш ли ги? Те не са Тъмни. Обикновени хора, които ние сме обещали да защитаваме. Колко време планираме всяка операция? И защо аналитиците, нищо че постоянно ги ругая, ходят побелели на петдесет години?
Шефът ме шамаросваше също както аз самият преди не много време мъмрех Светлана — уверено и властно.
— Ти си нужен на Патрула, Антоне! Света също е нужна! А виж психопатът, пък макар и добър — не е нужен! Да вземеш кинжал в ръка и да причакваш Тъмни по входовете и тоалетните е лесно. Без да се мисли за последствията, без да се преценява вината. Къде е нашият фронт, Антоне?
Наведох поглед:
— Сред хората.
— Кого защитаваме?
— Хората.
— Няма абстрактно Зло, ти трябва да разбираш това! Корените са тук, около нас, в това стадо, което плюска и се весели само час, след като е извършено убийство! Ето за какво си длъжен да се бориш. За хората. Мракът е хидра, и колкото повече от главите й отсечеш, толкова повече ще пораснат! Хидрите се морят чрез глад, разбираш ли? Убиеш ли сто Тъмни, на тяхно място ще застанат хиляда. Ето защо Дивака е виновен! Ето защо ти, именно ти, Антоне, ще го намериш. И ще го принудиш да се яви пред съда. Доброволно или насила.
Шефът изведнъж млъкна. Изправи се рязко.
— Да си вървим, момичета.
Вече не обръщах внимание на това обръщение. Скочих, взех чантичката си — неволно движение, по рефлекс.
Шефът няма да се притесни толкова без основателна причина.
— Бързо!
Неочаквано разбрах, че трябва да посетя мястото, където намери смъртта си лишеният от късмет Тъмен маг. Но дори не рискувах да отворя дума за това. Тръгнахме към изхода толкова бързо, че охраната непременно щеше да ни спре, ако можеше да ни види.
— Късно — каза шефът при самата брата. — Увлякохме се в приказки.
В ресторанта влязоха трима. Двама здрави младежи и девойка.
Нея я познавах. Алиса Доникова. Вещицата от Дневния патрул. Когато видя шефа, очите й се ококориха.
А след нея се движеха два неуловими, невидими, вървящи през Сумрака силуета.
— Моля, поспрете за малко — каза Алиса, хрипливо, сякаш изведнъж гърлото й беше пресъхнало.
— Махай се! — шефът леко помръдна длан и Тъмните започнаха да отстъпват встрани, към стените. Алиса се наведе, опитвайки се да се противопостави на еластичната стена, но силите бяха неравни.
— Завулон, призовавам те! — изскимтя тя.
Охо. Вещицата трябва да бе сред любимците на началника на Дневния патрул, щом имаше право да го призовава!
От Сумрака изскочиха още двама Тъмни. На вид ги определих като бойни магове трета-четвърта степен. Естествено, бяха далече от Борис Игнатиевич, пък и аз бях способен да помогна на шефа, но щяха да спечелят време.
Шефът също разбра това.
— Какво искате? — властно попита той. — Това е времето на Нощния патрул.
— Извършено е престъпление — очите на Алиса горяха. — Тук, неотдавна. Убит е наш брат, убит е от някой от… — погледът й пронизваше ту шефа, ту мен.
— От кого? — с надежда попита шефът. Вещицата не се поддаде на провокацията. Ако беше рискувала, при своя статус и не в подходящото време, Борис Игнатиевич щеше да я размаже на стената.
При това без да се замисли нито за секунда за цената на подобна постъпка.
— От някой от Светлите!
— Нощният патрул няма никаква представа кой е престъпникът.
— Официално молим за съдействие.
Да. Сега нямаше къде да отстъпваме. Отказът за съдействие на другия Патрул е почти равнозначен на обявяване на война.
— Завулон, призовавам те! — повторно извика вещицата. В мен се появи плахата надежда, че началникът на Тъмните не я слуша или е зает с нещо.
— Готови сме за сътрудничество — каза шефът. Гласът му беше леденостуден.
Огледах залата над широките рамене на маговете — тъмните вече ни бяха заобиколили, явно възнамерявайки да ни държат при самата врата. А в ресторанта ставаше нещо небивало.
Народът плюскаше.
Мляскането беше такова, сякаш на масите седяха свине. Тъпи, изцъклени погледи, стискаха приборите, но загребваха яденето с длани, давеха се, пръхтяха, плюеха. Благообразен възрастен човек, вечерящ мирно в компанията на трима охранители и млада девойка, пиеше вино направо от бутилката. Симпатичен юноша, явно юпи, и миловидната му приятелка бяха хванали една чиния и всеки я дърпаше към себе си, заливайки се с мазен оранжев сос. Сервитьорите се носеха от маса на маса и мятаха чинии, чаши, бутилки, купи…