Изсвириха спирачки. Обърнах се и видях как патрулните се разбягват, освобождавайки пътя на бясно носещата се кола. Шофьорът, явно решил, че е попаднал в самия център на бандитско разчистване на сметки, за миг се спря, после наду газта.
Да го спра? Не, не бива.
Отскочих на тротоара, приседнах, криейки се от Завулон зад стара паркирана „Волга“, правейки път на случайно появилия се шофьор. Сребристата „Тойота“ се понесе покрай мен и със същия пронизителен вопъл на изгарящи спирачни накладки спря.
Вратата от страната на шофьора се отвори и ми махнаха с ръка.
Не може да бъде!
Само в евтините екшъни бягащия герой го качват на случайно минаваща кола.
И докато през ума ми минаваха тези мисли, аз вече отварях задната врата и скачах вътре.
— По-бързо, по-бързо! — закрещя жената, до която се озовах. Но шофьорът нямаше нужда от подканване — ние вече се носехме напред. Отзад се чу гърмеж и още един заряд на Бича се понесе след нас. Шофьорът зави, пропускайки огнената струя. Жената изпищя.
Как ли виждаха случващото се? Като картечен огън? Ракетни залпове? Изстрел от огнемет?
— Защо, защо ти трябваше да се връщаш! — жената се опита да се наведе напред, с явното желание да удари шофьора по гърба. Вече се готвех да хвана ръката й, но преди това тласък на колата отхвърли жената назад.
— Не бива — меко казах аз и получих пълен с негодувание поглед.
И още как. Коя жена ще се зарадва на появата в колата на симпатична, но раздърпана непозната, преследвана от тълпа въоръжени бандити, заради която мъжът й изведнъж попада под обстрел.
Впрочем пряката опасност вече бе отминала. Изскочихме на Земния вал и се вляхме в потока от коли. И враговете, и приятелите останаха далече назад.
— Благодаря — казах аз на късо подстригания тил на мъжа.
— Уцелиха ли ви? — той дори не се обърна.
— Не. Много би благодаря. Защо спряхте?
— Защото е глупак! — изписка съседката ми. Тя се отдалечи в другия край на седалката — пазеше се от мен като че ли бях чумава.
— Защото не съм мекотело — спокойно отговори мъжът. — А вас защо ви гонеха? Добре, не е моя работа.
— Опитваха се да ме изнасилят. — Казах първото което ми хрумна. Да, прекрасна версия. Право в ресторанта, на масата. Не Москва с всичките й бандитски радости, а бар в Много Дивия Запад.
— Къде да ви откарам?
— Тук — погледнах светещата буква над входа на метрото. — Ще се оправя.
— Можем да ви откараме вкъщи.
— Няма нужда. Благодаря, вие и без това направихте повече, отколкото можехте.
— Добре.
Той не започна да спори, нито да ме уговаря. Колата спря, аз излязох, погледнах жената и казах:
— Много ви благодаря.
Тя изсумтя и с рязко движение затвори вратата.
Ето на.
И все пак подобни случаи доказват, че в нашата работа има някакъв смисъл.
Неволно оправих косите си, изтупах дънките. Минувачите ме оглеждаха напрегнато, но не ме заобикаляха — значи не изглеждах чак толкова страшно.
С колко ли време разполагах? Пет, десет минути, докато преследвачите попаднат на следите ми? Или шефът щеше да успее да ги задържи?
Имах шанс, макар и нищожен, но шанс.
Тръгнах към метрото, изваждайки в движение мобилния телефон от чантичката на Олга. Започнах да набирам нейния номер, после изругах и набрах своя.
Даде сигнал свободно. Пет, шест, седем пъти.
Прекъснах повикването и набрах номера на мобилния си телефон. Този път Олга вдигна веднага.
— Ало? — рязко произнесе непознат, хриплив глас. Моят глас.
— Аз съм, Антон — извиках. Минаващият покрай мен младеж ме изгледа смаяно.
— Тъпанар!
Не бях и очаквал нещо друго от Олга.
— Къде си, Антоне?
— Каня се да слизам под земята.
— Ще успееш без проблеми. С какво мога да ти помогна?
— В течение ли си вече?
— Да. Общувам паралелно с Борис.
— Трябва да си върна тялото.
— Къде ще се срещнем?
Замислих се за секунда.
— Когато се опитах да махна черния вихър от Светлана, после слязох на една станция.
— Разбрах. Борис ми обясни. Нека да се разберем така — плюс три станции по колелото, нагоре и наляво.
Аха, тя гледаше схемата на метрото.
— Ясно.
— В центъра на залата. Ще бъда там след двайсет минути.
— Добре.
— Да ти донеса ли нещо?
— Донеси ме мен. А друго — както искаш.
Прекъснах връзката, огледах се още веднъж и бързо тръгнах към станцията.
ГЛАВА 4
Стоях в центъра на „Новосвободская“. Обикновена картинка, още не в най-късния час: девойка чака — може би младеж, може би приятелка.
В моя случай — и едното, и другото.