Сумракът.
Минувачите се превърнаха в призрачна пелена, колите започнаха да пълзят като костенурки, светлината на фенерите помръкна, стана потискаща, тежка. Настана тишина, звуците се сляха в глух, едва доловим тътен.
Общо взето избързах, докато магът все още се качваше подире ми… Но аз усещах силата, бях напомпан с нея до пръсване. Със сигурност работа на Олга. В моя облик тя си беше върнала предишните способности и бе напълнила тялото с енергия, без да се възползва от нито капчица от нея. Не би могла и да си помисли подобно нещо, независимо от изкушението.
Казах на Светлана, че тя сама ще разбере къде е границата. Олга бе разбрала къде е границата много отдавна, и то доста по-добре от мен.
Тръгнах покрай стената и погледнах през бетона към наклонената шахта, към лентите на ескалатора. Тъмното петно пълзеше нагоре. Доста живо — магът бързаше, тичаше по стъпалата, но засега не беше излязъл от човешкия свят. Икономисваше силите си. Е, хайде, давай.
Застинах.
Срещу мен над земята пълзеше облаче, сгъстена мъгла, придобила очертанията на човешка фигура.
Различен. Бивш различен.
Може би е бил наш. А може би не. След смъртта си Тъмните също отиват някъде. Но сега това беше само мъгливо, размито облаче, вечен странник в Сумрака.
— Мир на тебе, падналия — казах аз. — Който и да си бил.
Люлеещият се силует спря. От тялото се подаде език от мъгла и се проточи към мен.
Какво искаше? Случаите, в които сумрачните обитатели се опитваха да общуват с живите, могат да се преброят на пръстите на двете ръце!
Ръката — ако можеше да се смята за ръка — трепереше. Белезникавите нишки мъгла се разделяха, разтваряха се в Сумрака, ръсеха се по земята.
— Имам много малко време — казах аз. — Ти, падналият, който и да си бил в живота, Светъл или Тъмен, мир на теб. Какво искаш от мен?
Сякаш порив на вятъра разпръсна кълбата бял дим. Призракът се обърна, протегнатата ръка — сега вече не се съмнявах, че това е ръка — сочеше през Сумрака някъде на североизток. Погледнах в същата посока — той ми показваше тънък игловиден силует, мъждукащ в небето.
— Да, кулата, разбрах! Какво означава това?
Мъглата започна да губи контурите си. След миг сумракът наоколо опустя, както обикновено.
Побиха ме тръпки. Мъртвият се опитваше да общува с мен. Приятел ли бе или враг? Съветваше ли ме или ме предупреждаваше?
Нямаше как да разбера.
Погледнах през стените на сградата, надолу — Тъмният почти се бе качил, но все още беше на ескалатора. Така, да се опитаме да разберем, какво искаше призракът? Нямах намерение да ходя към кулата, аз бях готов за друг, рискован, но неочакван маршрут. Значи нямаше смисъл да ме предпазва от кулата Останкино.
Указание? Но получено от кого? От приятел или от враг, ето го главният въпрос. Едва ли отвъд границите на живота различията са заличени, нашите мъртви няма да ни изоставят в битката.
Щеше да ми се наложи да решавам. Щеше да ми се наложи, но не сега.
Затичах се към изхода на метрото, изваждайки в движение пистолета от кобура под мишницата си.
Тъкмо навреме: Тъмният маг се показа от вратата и незабавно влезе в Сумрака. Достатъчно лесно, само че видях кое му даде тази възможност. Изблици на чужди аури, тъмни искри, разпръскващи се в различни посоки.
Ако бях в човешкия свят, щях да видя как се изкривяват лицата на хората: от внезапна болка в сърцето или от сърдечна болка, което е значително по-тежко.
Тъмният маг се оглеждаше, търсейки следите ми. Умееше да изсмуква сили от заобикалящите го, но с техниката не беше особено добре.
— Тихо — казах аз и притиснах дулото на пистолета към гръбначния му стълб. — Ти вече ме намери. Само че дали това е повод за радост?
С другата ръка стисках китката му, отнемайки му възможността да я движи. Всички тези нагли млади магове използват стандартния набор от заклинания — най-лесните и мощните. А те изискват съгласувани движения на двете ръце.
Дланта на мага се навлажни.
— Да вървим — казах аз. — Ще си поприказваме.
— Ти, ти… — той все още не можеше да повярва в случващото се. — Ти си Антон! Ти си извън закона!
— Да допуснем. Това ще ти помогне ли в момента?
Той обърна глава към мен — в Сумрака лицето му се беше изкривило, бе изгубило своята привлекателност и добродушието си. Не, той още не беше придобил окончателен сумрачен облик, подобно на Завулон. И все пак лицето му вече не беше човешко. Прекалено увиснала челюст, широка като на жаба уста, тесни мътни очички.
— Ама че си изрод, приятел — ръгнах го още веднъж в гърба с цевта. — Това е пистолет. Зареден е със сребърни куршуми, макар че това не е задължително. В сумрачния свят той ще действа не по-зле, отколкото в света на хората. Наистина, по-бавно, но това няма да те спаси. Напротив, ще усетиш как куршумът разкъсва кожата ти, плъзга се между мускулните ти влакна, раздробява костите, разкъсва нервите.