— Няма да направиш това!
— Защо?
— Тогава няма да можеш да се отървеш по никакъв начин!
— Сериозно? Значи в момента имам шансове? Знаеш ли, все повече и повече ми се иска да натисна спусъка. Да вървим, гадино.
Подкарвайки го с ритници, го заведох в тесен проход между две будки. Синият мъх, който растеше в изобилие по стените им, затрептя. Сумрачната флора много искаше да изпробва емоциите ни: моята ярост, неговия страх. И в същото време дори безмозъчното растение имаше достатъчно силен инстинкт за самосъхранение.
Тъмният маг също го имаше — предостатъчно.
— Слушай, какво искаш от мен? — извика той. — Посочиха те, наредиха ни да те търсим! Просто изпълнявах заповедта! Аз почитам Договора, патрулен!
— Аз вече не съм патрулен. — Бутнах го в стената, в нежните прегръдки на мъха. Нека изсмуче малко от страха му, че иначе дори няма да успеем да си поговорим. — Кой ръководи лова?
— Дневният патрул.
— По-конкретно?
— Началникът, не знам името му.
Това почти със сигурност беше истина. Впрочем името аз го знаех.
— Точно на тази станция на метрото ли те пратиха?
Той се поколеба.
— Говори!
Насочих дулото към корема на мага.
— Да.
— Сам?
— Да.
— Лъжеш. Впрочем, няма значение. Какво ти наредиха да направиш, когато ме намериш?
— Да те наблюдавам.
— Лъжеш. А това е важно. Помисли си и ми отговори пак.
Магът мълчеше. Изглежда, синият мъх се беше престарал.
Натиснах спусъка и куршумът, пеейки радостно, преодоля разделящия ни метър. Магът дори успя да го види — очите му се ококориха, придобивайки по-човешка форма, той се дръпна, но прекалено късно.
— Засега това е само рана — казах аз. — Дори не смъртоносна.
Той се сви на земята, притискайки разкъсаната рана на корема. В Сумрака кръвта изглеждаше почти прозрачна. Може би илюзия, а може би лична особеност на мага.
— Отговори на въпроса ми!
Замахнах с ръка и запалих синия мъх наоколо. Стига толкова, сега ще разчитаме на страха, болката, отчаянието. Стига милосърдие, стига снизходителност, стига разговори.
Това е Мракът.
— Наредиха ми да съобщя за теб и по възможност да те унищожа.
— Не да ме задържиш? А именно да ме унищожиш?
— Да.
— Отговорът се приема. Средство за връзка?
— Телефон, просто телефон.
— Дай го.
— В джоба ми е.
— Хвърли ми го.
Той непохватно бръкна в джоба — раната не беше смъртоносна, възможността за съпротива у мага все още беше висока, но изпитваше адски болки.
Такива, каквито му се полагаха.
— Номерът? — попитах, хващайки телефона.
— На бутона за спешно повикване.
Погледнах екранчето.
Съдейки по първата цифра, също мобилен телефон.
— Това оперативният щаб ли е? Къде се намира?
— Аз не… — той замълча, гледайки пистолета.
— Спомни си — окуражих го аз.
— Казаха ми, че ще дойдат тук до пет минути.
Така!
Погледнах назад, към пламтящата в небето игла. Напълно подходящо, напълно.
Магът се помръдна.
Не, не го бях провокирал, когато се обърнах. Но когато той извади от джоба своя жезъл — груб, къс, явно не собствена изработка, а купена отнякъде некачествена стока — изпитах облекчение.
— Е? — попитах аз, когато той застина, така и без да се реши да вдигне оръжието. — Хайде!
Младежът мълчеше и не помръдваше.
Ако беше решил да атакува, щях да изпразня в него целия пълнител. Ето това вече щеше да е фатално. Но тях със сигурност ги учат как да се държат при конфликт със Светли. И той разбираше, че трудно ще убия невъоръжен и беззащитен.
— Съпротивлявай се! — казах аз. — Бори се! Кучи син, нали не си се притеснявал, когато си разбивал чужди съдби, когато си нападал беззащитни! Е? Хайде!
Магът облиза устните си — оказа се, че езикът му е дълъг и леко раздвоен. Изведнъж разбрах до какъв сумрачен облик ще стигне рано или късно и ми стана противно.
— Оставям се на твоята милост, патрулен. Искам снизхождение и съд.
— Само да се отдалеча и ти ще успееш да се свържеш със своите — казах аз. — Или ще извлечеш от околните достатъчно сили, за да се реанимираш и да се добереш до телефон. Нали? И двамата го знаем.
Тъмният се усмихна и повтори:
— Искам снизхождение и съд, патрулен!
Повъртях пистолета в ръце, гледайки ухиленото лице. Те винаги са готови да искат. И никога — да дават.