— Не, обикновено е шумно — отговори без особено учудване жената, но все пак усетих нотка на недоумение в гласа й. Докосна бутона и двете крила на вратата се затвориха. Ушите ми моментално заглъхнаха и тежестта ме притисна към пода — асансьорът рязко потегли нагоре, бързо, но изумително меко. — От два часа потокът секна.
Два часа.
Скоро след бягството ми от ресторанта.
Ако тогава в кулата са организирали оперативния щаб, няма нищо чудно, че стотиците хора, събрали се в ясния, топъл есенен ден да се качат в ресторанта сред облаците, внезапно са променили плановете си. Макар хората да не виждат, те усещат.
И те, макар че нямат нищо общо със случващото се, имат достатъчно ум да не се доближават до Тъмните.
Разбира се, аз бях с облика на Тъмен маг. Въпросът беше достатъчна ли е подобна маскировка? Охранителят щеше да сравни облика ми с вкарания в паметта му списък, всичко щеше да съвпадне и той щеше да усети наличието на Сила.
Щеше ли да реши да се рови по-надълбоко? Щеше ли да провери профила на силата, за да си изясни дали съм Светъл или Тъмен, какво е равнището ми?
Петдесет на петдесет. От една страна, това е необходимо. От друга — винаги и навсякъде охранителите пренебрегват подобни занимания. Освен ако им е безкрайно досадно или току-що са започнали работа и още са много усърдни.
В края на краищата петдесет на сто шанс е страшно много в сравнение с шансовете да се скрия от Дневния патрул из улиците на града.
Асансьорът спря. Дори не успях да обмисля всичко както трябва, качването отне двайсет секунди. Да беше такава скоростта и в обикновените многоетажни блокове…
— Пристигнахме — каза жената почти бесело. Изглежда, аз бях едва ли не последният посетител на кулата Останкино за деня.
Излязох на панорамната площадка.
Обикновено тук е пълно с хора. Веднага могат да се различат току-що качилите се от престоялите достатъчно дълго: по неувереността на движенията, смешната предпазливост при приближаването до кръговия прозорец, по това как блуждаят около монтираните в пода прозорци от бронирано стъкло, пробвайки с върха на обувките си здравината им.
Оцених общото количество на посетителите в момента на двайсетина. Изобщо нямаше деца и аз кой знае защо си представих внезапната истерия, обземаща ги на подстъпите към кулата, обърканите и ядосани родители. Децата са по-чувствителни към Тъмните.
И тези, които бяха на площадката, изглеждаха объркани, потиснати. Те не се вълнуваха от ширналата се долу Москва, обагрена от светлини, ярка, празнична както обикновено, макар и това да е пир по време на чума, но все пак красив пир. Сега това не радваше никого. Наоколо властваше диханието на Тъмните, невидимо дори за мен, но осезаемо, потискащо, като въглероден окис — без вкус, цвят и миризма.
Погледнах в краката си, улових сянката си и пристъпих в нея. Един от охранителите стоеше до мен, на две крачки, върху стъкления прозорец, вграден в пода. Ококори се срещу ми — приятелски, но малко учудено. Той не се чувстваше особено уверено в Сумрака и аз разбрах, че са определили далече не най-добрите за охрана на оперативния щаб. Здрав, млад, в строг сив костюм, бяла риза и неярка вратовръзка — не служител на Мрака, а банков чиновник.
— Здравей, Антоне — каза магът.
За миг дъхът ми спря.
Нима съм толкова глупав? Чудовищно, непоносимо наивен?
Чакали са ме, подмамили са ме, пожертвали са още една пешка и дори са привлекли на помощ — неясно как — някого, отишъл си много отдавна в Сумрака.
— Защо си тук?
Сърцето ми изблъска още веднъж и възстанови нормалния си ритъм. Всичко беше по-просто, значително по-просто.
Убитият Тъмен маг ми беше адаш.
— Забелязах нещо. Трябва да се посъветвам.
Охранителят се намръщи. Вероятно не уцелих маниера на говорене. И все пак той още не беше разбрал.
— Антоне, кажи какво има. Че няма да те пусна, сам знаеш.
— Длъжен си да ме пуснеш — изтърсих аз без да мисля. В нашия Патрул всеки, който знае местоположението на щаба, може да отиде в него.
— И откъде накъде така изведнъж? — Той се усмихваше, но дясната му ръка започна бавно да се движи надолу.
Жезълът на кръста му беше зареден докрай. Костен жезъл, издялан своеобразно от пищял, с малък рубинен кристал на върха. Дори да избегнех удара, да се прикриех — такова изригване на Сила щеше да разтревожи всички Различни наоколо.
Вдигнах от пода сянката си и влязох във втория слой на Сумрака.
Студ.
Виеща се на кълба мъгла, по-точно облаци. Носещи се над земята влажни, тежки облаци. Тук вече нямаше кула Останкино, светът беше изгубил последните си прилики с човешкия. Пристъпих напред, по памука на облаците, по набъбващите капки, по невидима пътека. Времето забави своя бяг — всъщност падах, но толкова бавно, че засега можех да го пренебрегна. Високо в небето, пробивайки облачната завеса като мътни петна, светеха три луни — бяла, жълта и кървавочервена. Отпред се породи, набъбна, покри се с иглите на разрядите мълния. Тя се плъзна през облака, прогаряйки разклонен канал.