Приближих се към неясната сянка, мъчително бавно посягаща към кръста си, към жезъла. Хванах ръката — тежка, неотстъпчива, студена като лед. Не можех да я удържа. Трябваше да изляза обратно, в първия слой на Сумрака и да започна схватка. С известни шансове за успех.
Светлина и Мрак, но нали аз не бях оперативен работник! Никога не се бях натискал да изляза на преден план! Оставете ми тази работа, която обичам и умея да върша!
Но и Светлината, и Мракът мълчаха, както мълчат винаги, когато ги призоваваш. И само подигравателният глас, който звучи понякога във всяка душа, шепнеше: „Никой не ти е обещавал чиста работа“.
Погледнах към краката си. Моите стъпала вече бяха с десет сантиметра по-долу от тези на Тъмния маг. Падах, в тази реалност бях лишен от всякаква опора, тук нямаше никаква телевизионна кула и никакви нейни аналози — не съществуват толкова тънки скали и толкова високи дървета.
Как ми се искаше да имам чисти ръце, горещо сърце и хладен ум. Но кой знае защо в живота тези три фактора не се срещат заедно. Никога. Вълк, коза и зелка — къде е безумният лодкар, който ще ги качи заедно в лодката си?
И къде е този вълк, който, след като излапа козата, ще се откаже да опита и лодкаря?
— Кой знае? — казах аз. Гласът ми потъна в облаците. Отпуснах ръка, подхванах сянката на Тъмния маг — отпуснат парцал, размазан в пространството. Вдигнах я нагоре, надянах я върху тялото и вкарах Тъмния във второто равнище на Сумрака.
Той закрещя, когато светът около него изгуби всякакво подобие на устойчивост. Навярно никога не му се беше налагало да се потапя по-дълбоко от първи слой. Аз изразходвах енергията за тази екскурзия, но самите усещания бяха нови за него.
Облегнах се на рамото на Тъмния и го блъснах надолу. А самият аз запълзях нагоре, безмилостно тъпчейки превития гръб.
„Великите магове винаги се изкачват по гърбовете на другите.“
— Гадина! Антоне, гадина!
Тъмният дори не разбра кой съм аз. Не знаеше до момента, в който се обърна, вече паднал, служещ за опора на краката ми, обърна се и видя лицето ми. Тук, във втория слой на Сумрака, грубата маскировка, естествено, не вършеше работа. Очите му се разшириха, той издаде кратко хриптене и изпищя, хващайки се за крака ми.
Но още не разбираше какво правя и защо го правя.
Ударих го няколко пъти подред, като същевременно тъпчех с токовете си лицето и пръстите му. Всичко това не е страшно за Различен, но аз не се опитвах да му нанеса физически увреждания. По-надолу, падай по-надолу, мести се, във всички слоеве на реалността, през човешкия свят и Сумрака, през тънката несигурна тъкан на пространството. Нямам време, нито пък способности за пълноценен двубой по всички закони на Патрулите, по правилата, измислени за младите Светли с тяхната вяра в Доброто и Злото, в нерушимостта на догмите, в неминуемата разплата.
А когато реших, че Тъмният е потънал достатъчно дълбоко, се отблъснах от проснатото тяло, подскочих в студената мокра мъгла и се измъкнах от Сумрака.
Направо в човешкия свят. Направо на панорамната площадка.
Появих се върху стъклената плоча, застанал на колене, задъхващ се, едва сдържащ внезапната кашлица, мокър от главата до петите. Дъждът на чуждия свят миришеше на амоняк и на изгоряло.
Наоколо се разнесе лека въздишка — хората отскачаха, отдръпвайки се от мен.
— Всичко е наред! — изхриптях аз. — Чувате ли?
Очите им изобщо не можеха да се съгласят. Застаналият до стената човек в униформа, охранител, честен служител на телевизионната кула, се вкамени и понечи да извади пистолета от кобура си.
— Това е за ваше добро — казах аз и се задавих от нов пристъп на кашлицата. — Разбрахте ли ме?
Позволих на Силата да се изтръгне и да докосне разума им. Лицата започнаха да се изглаждат, да се успокояват. Хората бавно се извръщаха, долепваха се до прозорците. Охранителят застина с ръка върху разкопчания кобур.
Едва тогава си позволих да погледна надолу. И се вцепених.
Тъмният беше тук. Тъмният пищеше, очите му се бяха превърнали в черни монети, изцъклени от болка и ужас. Той висеше под стъклото, висеше на върховете на пръстите си, заседнали в стъклото, тялото му се люлееше като махало под ударите на вятъра, ръкавът на бялата му риза беше подгизнал от кръвта. Жезълът все така си висеше на кръста му: магът беше забравил за него. Сега за него съществувах само аз, от другата страна на тройното бронирано стъкло, в сухата, топла, светла черупка на панорамната площадка, от другата страна на Доброто и Злото. Аз, Светлият маг, стоящ над него и гледащ в неговите обезумели от болка и страх очи.