За малко да му зашлеви плесница. Трябваше да направи нещо. Но беше стъписана. Само се втренчи в него, докато той оставяше чашата си на сгъваемата масичка и излезе от стаята. Безшумно.
С лека стъпка като пантера, която беше опасно измамна, съвсем различно от това, което мъжът доказваше, че е.
Той беше професионалист, беше компетентен — беше тук.
И колкото да й се струваше абсурдно, той я беше изплашил до смърт.
Трета глава
Малко след като се настани в просторното сепаре, Брин разбра, че е сбъркала, задето е избрала китайския ресторант. Юфки се затъркаляха по лъскавия фурнир на масата само секунди, след като прегладнелите деца настървено им се нахвърлиха. Чаша вода се разля почти веднага, а Адам се свлече от пластмасовата седалка, удари си главата и избухна в сълзи.
Защо не отидохме в „Макдоналдс“, питаше се тя, докато ту утешаваше Адам, ту се опитваше със спокоен тон, сякаш е божият гняв, да смъмри Брайън и Кийт и най-после да мирясат.
Да, безспорно сбърка.
Едва бе дочакала петък вечерта. След изнурителната и изнервяща седмица тя се чувстваше превъзбудена. Обеща си да забрави всичко, да бъде спокойна и невъзмутима, да бъде много мила и любяща с децата.
В първия половин час след прибирането им у дома всичко вървеше добре. Но малко прекали с ролята си на добрата квачка. И докато двамата с Брайън четяха „Тарзан“ от Бъроу, Адам надигна поглед от блокчето си за оцветяване и я информира, че нещо „вони“.
— Точно така — присъедини се Кийт. — И освен това гори!
— Ох, Божичко! — изпъшка тя, скочи от долното легло, удари чело в рамката на горното и излетя към кухнята. Кюфтето беше непоправимо изгоряло; спанакът в тенджерата се беше превърнал в зелен клей.
Децата обожаваха китайската кухня, нямаха нищо против дори китайски зеленчуци. Ресторантът на Вон беше страхотен и много толерантен към деца. А вече беше отрекла бургерите и пържените картофите, също и пицата. Имаха нужда да хапнат нещо здравословно.
И ето я сега в „При Вон“, съжалявайки, че е тук.
— Искам сладко-кисело пиле… — започна Кийт.
— Може ли да си поръчам пиле с кашу? Винаги поръчваме това, което Кийт иска.
— Уф! Не обичам пиле с кашу. Не обичам кашу.
— Спрете! — изсъска Брин, възможно най-тихо, като същевременно се опита гласът й да звучи застрашително. Целуна Адам по темето на русата му главичка, попи разлятата вода и направи всичко възможно да събере разпиляната юфка. След това погледна двете по-големи момчета с най-страшната си гримаса, докато накрая Кийт наведе червенокосата си глава, а Брайън — сведе своята в безропотно подчинение.
— И тримата ще се държите прилично в ресторант! — предупреди ги тя, облегна се, намести се по-удобно в стола и отпусна за миг тила си на облегалката. Нямаха вина, че беше толкова късно и умираха от глад. Не бяха виновни и че седмицата й мина толкова ужасно.
Никой не беше виновен, освен нея. И Лий Кондър.
Той почти не й продума след разговора им в салона. Беше професионален и компетентен до крайност, любезен — и съвсем приличен. Сякаш й беше предложил среща и тя категорично бе отказала, от което не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с едно просто „добре“.
Но след това пак сякаш изчакваше… наблюдаваше я. Очевидно знаеше, че е стигнала до точката, в която усещаше присъствието му дори и когато безшумно се появяваше на няколко метра от нея, усещаше изискания, мъжествен, горски аромат на одеколона му. Не може да не знаеше, че я измъчваха редуващи се потоци от лед и огън, които на вълни преминаваха по гърба й, бунтуваха кръвта й всеки път, когато я докоснеше.
И всеки път, когато се изкачваше по стълбата с нея на ръце, не откъсваше очи от нея. Златистите огънчета в зениците му запалваха нещо вътре в нея и щом й се удадеше възможност, затваряше очи и чуваше дрезгавия му смях…
Не можеше да престане да мисли за него. Знаеше, че си е създал цяло войнство от нови фенове в Тахо; всеки, който работеше за клипа, беше луд по него. Той знаеше кога да работи и кога да се смее. Кога да изисква дисциплина и кога да дава почивка. И точно, както усещаше опасния огън в очите му, така усещаше и дълбоката мъдрост, извираща от глъбините им — мъдрост, придобита от живота… и от страданието? Трудно можете да си представи, че знае какво е травма или болка. Но Барбара й беше казала, че е вдовец. Възможно ли е такъв човек да е обичал една жена, да я е обичал толкова всеотдайно, че смъртта й да му е причинила неугасваща болка.
— Лельо Брин? — Брайън тихо попита. — Мога ли да си поръчам пиле с кашу?