— Изненадана съм да ви видя тук — се чу тя да казва колебливо.
— Вече десет години живея в Тахо — обясни той. — Познавам всички места, където храната наистина е добра и обслужването — приятно.
— Е, да — промълви Брин. — Сервират чудесна храна. Пък и са много любезни. Винаги са много мили с… децата.
— Иска да каже, че не се смущава да ни води тук — намеси се Брайън.
— Брайън!
— О, не мисля, че леля ви се смущава да ви води на разни места. Просто някои места много са свикнали с възрастните и не знаят как се хранят деца — или как да се отнасят с тях. Но знаеш ли какво, Брайън? Повечето хора, които обичат децата, обикновено са добри. Затова като знам, че тук са мили с вас, ресторантът ми харесва още повече.
— Имаш ли деца? — попита Брайън широко ококорен.
Въобрази ли си го Брин или наистина в очите му за миг проблесна искрица на болка?
— Не, нямам. Но бих искал да имам един ден.
— Момче?
— Разбира се, но не бих имал нищо против и дъщеря.
— Наистина ли си червенокож тамтамист?
О, Боже! Дъхът на Брин секна. Вцепенена от ужас, очакваше взрив от справедлив гняв.
Взрив нямаше. Погледът му се насочи към нейния, силно развеселен.
— Червенокож тамтамист?
— Вярно ли е? — настоя Брайън.
— Брайън! — отряза го Брин. — Кълна се в Бога, жив ще те одера…
Лий отново насочи вниманието си към момчето и още веднъж повтори описанието.
— Червенокож тамтамист. Да, ами мисля, че донякъде е вярно.
— Значи си Лий Кондър? — попита Кийт възбудено.
— Да. — Той погледна към Брин с престорен упрек. — Мисля, че леля ви забравя за благоприличието, но това е типично за повечето лели.
— Значи наистина си индианец? — попита Брайън.
— Истински — изсмя се той. — Или поне наполовина.
Брайън изглеждаше объркан.
— Коя половина?
Брин искаше да потъне под масата и да умре; Лий отново се изсмя и направи знак на сервитьорката.
— Мисля да ви поръчам още едно питие и след това да обясня. — Погледна към Брин. — „Шабли“?
Тя успя само да кимне. С удоволствие би пресушила цяла бутилка, ако й донесат. Лий поръча още вино за нея, погледна я с вдигнати вежди и поръча скоч за себе си.
Напитките пристигнаха бързо и той отпиваше от своята, докато отговаряше на Брайън.
— Баща ми е пълнокръвен Черен крак. Но майка ми е германка. Така станах половин Черен крак и половин германец. И изцяло американец.
— Охо! — одобри Кийт. — Баща ти във вигвам ли живее? Има ли коне, и лъкове, и стрели и всички тези интересни неща?
— Съжалявам. Баща ми живее в апартамент в Ню Йорк и е адвокат. Живеят там, защото майка ми е учителка в музикално училище.
— Аха — въздъхна Кийт, разочарованието му беше очевидно.
— Но — продължи Лий, — дядо ми живее във вигвам през лятото. Облича се в еленови кожи, ловува и изобщо живее според старите традиции.
— Много ми се иска да се запозная с него! — Кийт въздъхна замечтано.
— Живее в Блек Хилс, в Дакота, а това е твърде далече. Но имам хубава колекция от стари лъкове и стрели и индианско изкуство, ако леля ти някой път се съгласи да те доведе да ги разгледаш.
— О, лельо Брин, нали ще отидем? — Брайън незабавно я помоли.
— Ами…
— О, забравих, имам и тамтами.
Тя вече беше преполовила втората си чаша вино, но това ни най-малко не намали желанието й да бъде погълната от земята. Беше сигурна, че е червена като омара, който сервираха на съседната маса, и й беше съвсем невъзможно да отговори. Но нямаше значение, вече нищо нямаше значение, защото Адам с вродената си неприязън към всеки мъж, който ангажираше вниманието на леля му, през целия разговор се чувстваше пренебрегван и избра именно този миг, за да удари.
Голяма пълна лъжица с пържен ориз полетя през масата.
— О, Адам! — въздъхна Брин ужасена. Не смяташе повече да го укорява; беше твърде заета да наблюдава Лий отсреща на масата, който обираше храната от себе си, и се чудеше дали наистина ще я остави на работа.
— Лий, съжалявам. Наистина съжалявам. Наистина. — Нервно се изправи и започна да му помага да обере ориза от ръкава на ризата му. Беше ленена, помисли си тя, стана й зле. Скъпа и трудна за чистене.
След това не можа да не си спомни последния път, когато храна беше летяла през масата; тогава това беше последната капка. Сега беше различно, но…
Внезапно сълзи замъглиха очите й. Не се справяше. Не успяваше да дисциплинира момчетата и не можеше да им даде всичко, от което се нуждаеха. Изведнъж мина в отбрана, докато продължаваше да четка вече изчистения ръкав.
— Не е лошо дете, наистина не е. Само на четири години е и е загубил толкова много…
— Брин.