Гласът му беше спокоен и тих, но категоричен. Ръката му — бронзова и широка и силна, обгърна пръстите й, и спря безсмисленото им движение. Погледът му се вдигна към нейния и тя долови нежно съчувствие в мекия проблясък на злато и понаситено кафяво.
— Няма нищо. Не е голяма работа. Бихте ли си седнали на мястото?
Тя се подчини, сломена, прехапала долната си устна, все още загледана в него. Той й се усмихна, наведе леко глава, сякаш да й каже да продължи — но какво, тя не беше сигурна — и прехвърли вниманието си към Адам.
— Адам, съжалявам, че не те включихме в разговора. Много невъзпитано от наша страна. Но да хвърляш храната си през масата е много лошо нещо. Ако го направиш пак, леля ти или аз ще те изхвърлим навън и там добре ще си поговорим. Ясно?
Адам се премести по-близо до Брин и се притисна в пластмасовата седалка толкова силно, колкото му беше възможно. Не отговори, но и повече нищо не хвърли.
Брин за малко се замисли дали трябва да се ядоса, че Лий пое инициативата за дисциплината. Но установи, че никак не е ядосана, почувства само как започва силно да я боли глава.
— Момчета — промълви тя с хрипкав, треперещ глас. — Моля ви свършвайте; трябва да се прибираме.
Съвземи се, Брин Келър, предупреди се тя. Беше приятно да долови съчувствие в изключителните очи на Лий Кондър, но не искаше съчувствието да се превърне в съжаление. Умееше да контролира положението; рядко ставаше жертва на объркване.
— Искате ли кафе? — попита я Лий, след като Брайън и Кийт първо погледнаха нея, след това Лий и пак нея, преди да започнат енергично да се хранят. Адам не помръдна, но така или иначе чинията му вече беше празна. Тя реши да не обръща внимание.
Брин изведнъж сведе ресници. Лий, изглежда, дори знаеше, че поглъщането на две чаши вино е твърде много за нея. Да, искаше кафе. На масата имаше китайски чай, но той нямаше достатъчно да я отрезви, за да може да шофира.
— Да, с удоволствие — промълви тя.
Лий направи знак на сервитьорката и за момент тя се замисли дали американският индианец и китайците си нямаха общ специален език на жестовете, тъй като веднага им донесоха две чаши кафе.
— Как го направихте? — полюбопитства Брин.
Той се изсмя.
— Не се иска кой знае какъв талант. С устни оформих думата „кафе“.
— О! — Тя нервно се изчерви, отново сведе ресници и опари устната си с горещото кафе.
— Здравейте, Брин.
Вдигна поглед и видя, че Пери и Мик бяха дошли в тяхното сепаре.
— Здравейте — отвърна тя, искаше гласът й да не прозвучи твърде свенливо. Обикновено се чувстваше самоуверена; защо я вълнуваше това, което тези конкретни мъже мислеха за нея?
Защото са сътрудници на Лий, й каза някакъв вътрешен глас, който тя не искаше да чува. И, което е по-важно, те му бяха приятели.
— Красиво семейство — каза Мик с усмивка, която показа, че наистина го мислеше.
— Благодаря — отговори тя и бързо добави. — Момчета, запознайте се с господин Скайхок и господин Литън. Те работят с господин Кондър.
Пери се изсмя.
— Прозвуча сякаш сме мафия, Брин. Момчета, аз съм Пери, а това е Мик. А вие кои сте?
— Това е Брайън, а това е Кийт, а това е — О! — Погледна надолу към Адам и видя, че е заспал до нея. Левия палец беше и устата му — беше отвикнал да го смуче през деня, но не и през нощта. В юмручето си държеше част от полата й за сигурност. Брин отново погледна към Мик и Пери и сви рамене. — Ами това е Рип Ван Уинкъл или Адам.
— Здравей, Брайън, здрасти, Кийт — каза Мик.
Още преди да отворят усти, Брин знаеше, че отново е в беда, но нищо не можеше да направи, за да я предотврати, освен да сграбчи покривката и да я запрати по главите им.
— И ти си индианец! — възкликнаха те в унисон.
Лий се изсмя заедно с Пери и Мик, а Пери нарочно продължи да се шегува с момчетата.
— Аз? Индианец? Не, не съм. Аз съм истински американец. Малко шотландец, малко ирландец. Малко англичанин, малко французин! О, забравих литванеца!
— Не и ти! — възкликна Мик, престорено ужасен. — Има предвид мене. Ей, днес не можеш така да занасяш децата. Те могат да разпознаят истинския индианец, когато го видят.
Брайън и Кийт объркано се спогледаха, след това се изкикотиха. Брин не беше сигурна дали иска да разцелува всички или отново да пропълзи под масата.
— Индианците ми харесват! — Кийт заяви важно на Брайън.
— А зеленооките танцьорки могат красиво да почервеняват, нали? — каза Лий, хитро усмихвайки се на приятелите си.
— Разбира се — съгласи се Мик. Той се усмихна на Брин, след това насочи вниманието си към Лий. — Канехме се да си тръгваме. Мисля, че се нуждаеха от масата ни. Но ако искаш, можем да те изчакаме навън.