Лий погледна през масата към Брин.
— Ако госпожица Келър няма нищо против, ще й помогна, предлагам услугите си да приберем челядта ви вкъщи.
— О, не, настина. Мога да се справя с тях. Не искам да ви задържам! — протестира Брин. Не ми помагайте, умоляваше тя тихичко. Беше много лесно да приеме помощ. Много лесно да се облегне на силата. И много лесно да загуби почва под краката си и още по-дълбоко да затъне…
— Пери, Мик, тръгвайте — нареди Лий спокойно. Отново гледаше към Брин. — Тази вечер ще се занимаем с някои нови мелодии. Ендрю май има среща и няма да успее да се прибере преди единадесет или единадесет и половина. Аз ще пренеса малкия оризомет Рип Ван Уинкъл Адам, за да не трябва да го събуждате. След това ще се обадя на Мик и Пери и един от тях може да дойде и да ме вземе.
— О, не, наистина…
— Това вече го чухме. — Мик се усмихна. — Няма проблеми, Брин. Само внимавайте да ни съобщите точния адрес, когато ни се обади.
Нямаше шанс да протестира отново; те вече махаха и напускаха ресторанта.
— Готова ли сте? — попита Лий.
— Само да получа сметката.
— Вече я платих.
— Какво? Кога?
— Как умеете да се възмущавате! Помолих ги да прибавят вашата сметка към моята, когато видях, че сте тук.
— Но нямате право.
— Брин, това е жалка сметка за вечеря.
— Господин Кондър, аз печеля парите си и си плащам сметките.
— Ах… Значи отново станах „господин Кондър“? Харесваше ми, когато използвахте кръщелното ми име. Добре, тогава нека пак да се изясним. Печелите заплатата си. И още как. Но исках да платя сметката ви. Просто така. Това не значи нещо от рода на „дължиш ми нещо“. Просто вечеря. Струваше си да вечеряме с децата. А сега, не искате ли да си тръгваме, преди Рип да се е събудил и да се е развикал насред ресторанта?
— Добре, добре! — отсече Брин. — Да тръгваме, ще пренеса Адам до комбито ми.
— Синия форд?
— Да.
Почти беше забравила за Кийт и Брайън, докато се мъчеше да стане, прегърнала Адам. Именно Лий се сети за тях.
— Брайън, Кийт? Готови ли сте, момчета?
Последваха го, смирени като агънца.
Навън Лий се обърна и с лекота отне Адам от Брин. Тя не каза нищо. Адам тежеше цели двадесет килограма и тя вече се задъхваше. Лий го понесе сякаш бе футболна топка.
По краткия път до вкъщи тя изобщо не проговори, но всъщност това сякаш нямаше значение. Лий говореше с момчетата. И тя трябваше да признае, че добре се разбираше с тях. Причината бе в това, че говореше с тях както се говори с хора — талант, който обикновено липсваше на повечето възрастни. Долови разговор за индиански племена в Съединените щати, който след това премина най-общо към история.
— Учителката ми каза, че клипът ти за средновековието е страхотен!
— Ами благодари на учителката от мое име, Брайън. Някога мислех, че самият аз може да стана учител по история.
— Какво се случи?
— Установих, че предпочитам да бъда барабанист.
— Мислех, че свириш на тамтам?
— Те много си приличат.
След няколко минути Брин навлезе в алеята към къщата си. Надяваше се, че не е оставила прането да се валя навсякъде из къщата и че се е сетила да избърше прах поне веднъж през последния месец.
След като паркира, обърна се към Лий, в чийто скут спеше Адам.
— Държа го — увери я Лий. — Хайде, водете ни.
Брайън и Кийт излетяха от колата; Брин ги последва с по-въздържан ход. Лесно намери ключа, но й беше трудно да улучи ключа на осветлението.
— Горе — каза тя на Лий, опитвайки да потисне нервната нотка в гласа си. — Брайън, Кийт, моля ви се не спъвайте господин Кондър.
Последва го нагоре по стълбите с шумния ескорт от двамата братя.
— Адам е на долното легло! — тихо информира Лий Брайън. — Аз съм на горното, а леглото на Кийт е там отсреща.
— Добре! — прошепна Лий, навеждайки се ниско, за да остави Адам на леглото.
— А леля Брин си спи долу в хола. Има си собствена стая.
Брин скръцна със зъби и заби пръсти в дланите си, хвърляйки смъртоносен поглед към най-големия си племенник. Ако сега направех с теб това, което искам, Брайън Келър, помисли си тя, сигурно щях да бъда арестувана за малтретиране на деца.
— Вие двамата, вървете да си измиете зъбите и се пригответе да си лягате. — Понякога можеше да се закълне, че са на шестнадесет и седемнадесет, а не на шест и седем години.
— Предполагам, че искате да му смъкнете джинсите или нещо такова — й каза Лий с усмивка. — Имате ли нещо против, ако почакам долу.
— Не. Благодаря — отговори Брин.
Лий изчезна. Брин чу плискане на вода горе в банята, докато сваляше панталоните на Адам. Добре му е с тениската, реши тя. Устата й се разтегли в нежна усмивка, докато оправяше детето. Изглеждаше толкова сладък и уязвим в съня си.