— Но трябва да престанеш да хвърляш храна, млади момко — прошепна тя, докато се навеждаше да го целуне по челото. — Вредиш на имиджа ми. Убиваш представата за мен като човек, който не губи самообладание.
Все още усмихната, тя подви завивките около него и излезе на пръсти от стаята. Брайън и Кийт очевидно бяха показали зъбите си и забравили за обещанието си. Вече бяха долу, увлечени в приказки с Лий. Той се беше настанил удобно в двуместното канапе, преметнал левия глезен на дясното си коляно и опънал ръцете зад гърба си.
— Брайън, Кийт — в леглото. Веднага — нареди им тя.
— Е-е…
— Никакво „е-е“. В леглото!
Слава Богу, решиха да я послушат! Станаха, целунаха я и я прегърнаха, както правеха винаги, и се запътиха към стълбата.
— Няма ли да кажете лека нощ на господин Кондър и да му благодарите за вечерята?
— Разбира се! — съгласи се Брайън. — Лека нощ, Лий. Благодаря за вечерята.
— Лека нощ, благодаря! — като ехо се обади Кийт.
В момента, в който тръгнаха нагоре по стълбата, Брин се попита защо не им беше разрешила да останат. Сега беше сама с Лий Кондър.
— Мога ли да ви предложа нещо? — попита го тя, тайно оглеждайки гостната. Нещата изглеждаха доста подредени. Имаше отпечатъци от пръсти по малката стъклена масичка, но списанията отгоре бяха подредени и продълговатите листа на филодендрона скриваха многобройните петна.
— Не благодаря — отговори той. Лека усмивка играеше на устните му, в очите му весело проблясваха златни искрици. — Защо не поседнете за минутка?
С поглед посочи малкото останало място на канапето. Брин сведе ресници за минутка, след това вдигна поглед към неговия.
— Защото ви нямам доверие — отговори тя откровено.
Той се изсмя и отново й направи впечатление колко красиво става лицето му, когато се смее.
— Защо да ми нямате доверие? Аз съм толкова искрен и прям.
— Прекалено прям.
— Все още ли ме мразите?
— Не. Да, не, Лий, не става дума за обичане и мразене. Съвсем открито заявихте, че искате да скочите в леглото ми, а аз не обичам така да се отнасят с мен. Тази вечер бяхте много мил с децата и ви благодаря, благодаря ви и за работата. Но…
— Ей, почакайте. — Беше седнал удобно, но изведнъж се изправи, сграбчи ръцете й и се вгледа дълбоко в очите й. Веселостта беше изчезнала, златистият му поглед беше станал твърд и напрегнат като лицето му.
— Нещата нямат нищо общо, госпожице Келър, съвсем нищо. Не ви платих вечерята и не бях мил с децата с надеждата да получа нещо в замяна. Да, все още искам да си легна с вас. Съвсем естествено желание, когато мъж срещне истински красива жена. Но това не означава, че искам да ви използвам. Повече, отколкото вие бихте искали да ме използвате. Говоря за нещо, което може да достави удоволствие и на двете страни, нещо, от което и двамата получават нещо.
Защо трябваше толкова много да преглъща, докато той я гледаше, зачуди се Брин, нервно овлажнявайки устни. Защото той имаше право. Беше почувствала привличането му. А сега… усещаше топлината и енергията му и меката материя на ризата му. Хватката му беше здрава, без да е болезнена и тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за докосването на ръцете му. Трябваше да наклони назад глава, за да срещне очите му. Палецът му посегна към брадичката й, милувката й подейства като примитивно чародейство.
— Лий, сигурно можете да имате, колкото искате жени…
Той нервно изруга.
— Брин, опитвате се да ми припишете архаични обноски. Мислите ли, че всичко, което един мъж иска, е здраво тяло, прикачено към красиво лице? Не съм от тези, които се щурат насам-натам и се забъркват с всяко хубаво личице. Във вас нещо ме очарова от първия миг, в който ви зърнах.
— Красиви думи — Брин се чу да казва дрезгаво.
— Думи? По дяволите!
— Да, думи! А може би се кълнете във вечна вярност?
— Това ли искате — вечна вярност? Не мога да го повярвам. Току-що се запознахме. Опитвам се да ви опозная по-добре, но вие правите всичко толкова трудно. Може би има такова нещо като вечна вярност. Но възможно ли е, който и да е от нас да знае накъде води пътеката, преди да сме направили първите крачки, преди да продължим по нея?
— Не искам да се обвързвам! — Брин пламна. — Не искам да ме боли. — Това беше думата. Не, не искаше да я произнесе, имаше нещо много уязвимо в звученето й. — Не искам да се обвързвам — повтори тя хладно. Постепенно я обземаше паника. Колкото повече той се задържаше там, толкова повече й се искаше да се хвърли в ръцете му. Толкова повече се вълнуваше. Колко приятно би било да легне до него, да изследва стегнатото, мускулесто тяло по цялата му дължина. Колко хубаво би било да бъде с мъж, чието присъствие подсказваше сила и характер, мощ и нежност. Да се събуди до него, да почувства сигурните му ръце около себе си…