— Брин…
Той изведнъж я обгърна с ръка, притисна я до себе си, тя почувства как изгаря от топлината на тялото му, усети как бумти сърцето му. Бронзовите му пръсти здраво хванаха брадичката й, докато устните му се навеждаха към нейните, здрави като ръцете му, властни, но и убедителни. Докосване като светкавица, като светлината на слънцето. Толкова чувствени, че й се зави свят, сякаш тялото й се завъртя заедно със земята. Езикът му обходи устните й опитно и с финес, разтвори ги, проникна през тях. По-дълбоко, по-дълбоко, сладко, опипвайки, разпалиха у нея изгарящо желание. Устните му възбудиха друго желание, докосването бе толкова страстно, че направо заговори на тялото й за силата на неговата нужда…
— Не!
Той не я спря, когато тя се отскубна от него. Ако се беше опитал, лесно щеше да успее. Напълно съзнаваше силата му.
— Моля ви! — промълви тя, срещайки разочарования му присвит поглед. Отново я обзе паника. Той я познаваше. Твърде добре. Бе разбрал, че не й е неприятен, че тя го желае. Трябваше да каже нещо, което би го разубедило, преди да претърпи най-голямото падение в живота си.
— По дяволите! — избухна тя. — Не сте ли способен да повярвате, че някой сериозно може да не желае ухажванията… ви? Сега добре ме чуйте! Не — искам — да — се — обвързвам. Не обичам рок звезди — или каквито и да е „звезди“ Не харесвам мъже от вашия тип. Моля ви! — Много ме изнервяте. Ако обичате, напуснете къщата ми.
Очакваше гняв; дори неволно трепна. Но презрителният му поглед беше по-лошо от всичко, което очакваше.
— Успокойте се, госпожице Келър. Не обикалям да изнасилвам жени или да ги бия. Просто съжалявам, че се чувствате принудена да бъдете такава лъжкиня. И да се прикривате зад стъклена броня. Лека нощ.
Брин прехапа устни, усети как сълзи напират в очите й. Какво правеше? Имаше пълното право да я уволни, а във всички случаи тя предпочиташе той да я удари, вместо да я уволни! Господи, какво правеше?
Загледана в широките му плещи и гордата му осанка, докато се придвижваше към вратата, тя се почувства засрамена от силата на безмълвното му достойнство.
— Лий… — задавено се обади тя. — Телефона… Трябва да се обадите на Мик или Пери.
— Благодаря — ще потърся уличен телефон. Добре ще ми дойде една ободряваща разходка сред прохладата на нощта.
— Лий, не разбирате. Аз…
Той се спря на вратата и се обърна, с тъжна усмивка.
— Има страхотна полза от това да си тамтамист. Можеш да забиеш с все сила по барабаните и така да укротиш всичките си дивашки наклонности. Затворете устата си, Брин. Не се правете на толкова изплашена. Не бих уволнил служител заради личен проблем. Все още сте на работа. Всъщност Барбара трябва да ви се обади след уикенда. Ще снимаме в понеделник. Репетицията във Фултъновата къща е все още в девет сутринта; но носете снимачните принадлежности със себе си, защото отиваме в кънтри клуба „Тимбърлейн“ веднага след това, за да направим снимките с групата.
Брин го гледаше втренчено, чувстваше как лицето й пламва. Думи! Силата на думите! Лекомислено беше произнесла няколко пред децата — думи, изречени в объркване и яд — и сега, изглежда, трябваше вечно да плаща за тях.
Съжалявам…
Мисълта напираше в гърлото й; трябваше да му каже, че съвсем не е имала намерение да бъде груба. Искаше да му обясни, че можеше много лесно да бъде наранена от някоя връзка, че й е трудно да повярва, че някой мъж може да се грижи за жена — и за три малки деца.
Толкова искаше да се освободи от него. А сега, точно в този момент, най-много от всичко искаше да му обясни. А беше викала и беше груба, вече беше твърде късно. Думите — думите, от които отчаяно се нуждаеше — сега не й идваха на помощ.
Вратата тихо се отвори.
И също толкова тихо се затвори зад него.
Четвърта глава
Дълго време не беше сънувал. В кратките мигове на полусъзнание, когато си даваше сметка, че неспокойният му сън е бил накъсан от сънища, той мислено се успокояваше, че това навярно е нормално явление. Думите на Брин Келър се свързваха с лицето на Виктория и чувството за безпомощност, което го обземаше, когато то се появяваше с мъчителна сила.
Понякога, когато затваряше очи, светът на сънищата го връщаше назад. Много назад. Животът в Южна Дакота бе толкова прост. Половината от населението в малкия му град имаше индианска кръв. Тогава му харесваше, че е Черен крак. Обичаше дните с дядо си. Мирни, чудесни дни, през които ревностно се учеше как да дебне елени, да наблюдава полета на сокола и да се слива с нощта.