След това се преместиха в Ню Йорк. Тогава за първи път се сблъска с подигравките на децата по улиците. И със сбиванията.
Помнеше тихия глас на майка си.
— Трябва да се научиш да се усмихваш на подигравките, любов моя, защото те просто те изпитват. А смелостта невинаги е в насилието, Лий, а в достойнството да се изправиш срещу него. Не трябва да отвръщаш на хората с лоши думи. Ти си отчасти Черен крак. И отчасти германски американец. Гордей се и с двете. Млад си, Лий. Но знай, че баща ти и дядо ти са двама от най-чудесните хора на земята…
Тогава започна да свири на барабан. И да се занимава с гимнастика. Двете неща укротиха неспокойния му дух и той намери покоя — и смисъла — които търсеше.
Последваха атаки от най-различно естество, особено когато се създаде групата. Професори, които се развикаха срещу новата музика и твърдяха, че Лий пропилявал в „шум“ дадения му от Бога талант.
Военната служба и бойните действия в Близкия Изток станаха център на вниманието му, а когато се върна, именно баща му внесе мир в душата му.
— Всеки човек следва собствения си път — собствената си съдба, ако щеш. И единствено той е отговорен за избора си. Знаеш накъде иска да литне сърцето ти; дай му крила.
И така, групата беше създадена. С всяка изминала година се опознаваха все по-добре; музиката напредваше; лириката — също. Нагоре се пълзеше бавно, но сигурно. Талантите им разцъфтяваха заедно с тях.
И тогава се появи Виктория…
Теменужени очи, коса като злато. Крехка и красива. Срещна я на обиколка в Бостън и лудо се влюби.
Тя е много, много деликатна, като крехък кристал, предупреди го баща му. Лий не обърна внимание; беше влюбен. Виктория беше всичко, което той не беше. Толкова красива, ефирна, очарователна.
Твърде красива; твърде крехка. Първите години бяха хубави; и досега обичаше да си мисли за това време. Но след това я заведе в Блек Хилс и се наложи да я откара болница посред нощ, защото една мечка я беше довела до нервна криза…
В онази нощ ли се отвърна от него? Или в нощта, когато крадец нахълта в дома им във Форт Лодърдейл? Той го посрещна и се сбиха на земята. Виктория крещеше ли крещеше. Какво ли е трябвало да направи, питаше се той. Да остави да ограбят къщата и може би да ги нападнат, докато спят? Никой аргумент не даде резултат; беше станал „дивак“. И колкото и тихичко да говореше и колкото и нежно да я докосваше, тя твърдеше, че е груб и див. Остави я на мира, объркан и обиден. Водеше я от доктор на доктор, защото не беше престанал да я обича.
След това дойде шокът, че е бременна, а месеци не беше я докосвал. Странно, не се ядоса, само се почувства страшно объркан. И го заболя до дъното на душата му. Говореше й, обещаваше, че нещата ще се оправят, че заедно ще отгледат детето и че отново ще се научат да си вярват…
Къде се провали?
Обхвана главата си с ръце и се залюля, тъй като болката заплашваше отново да разпори вътрешностите му. Никога, никога нямаше да забрави обаждането на лекаря. Виктория беше мъртва. Опитала се сама да премахне бебето…
Колкото и необичайно да бе, нищо не се появи във вестниците. Върна се в Блек Хилс и бавно започна да лекува дълбоката и люта рана с мъдростта на дядо си.
— По избраните от нас пътеки ние всички срещаме демони. Трябва да ги срещнем и да се преборим с тях, макар и да не са нищо друго, освен мъгла в нощта. Жена ти не можа да срещне своите демони и ти не можа да се пребориш с тях вместо нея, въпреки цялата си сила, тъй като тези демони се крият в душата. Но сега трябва да се бориш с онези, които измъчват собствената ти душа.
Лий рязко се изправи в леглото, напълно събуден. Кожата му беше мокра от пот въпреки нощния хлад. Спусна крака на пода и безшумно се отправи към терасата, както си беше гол. Свежият бриз охлади влажната му плът и отвя и последните следи от сънищата му.
Изгряваше пълна луна. Носещите се облаци хвърляха сребристи сенки по лицето й. Утре ще вали, помисли си той. В планините може дори да завали сняг.
Проклета да е!
Мисълта като стрела премина през главата му, макар че той се опитваше да не я допусне. Проклета да е Брин Келър.
Да върви по дяловите в хилядите адове…
Не, помисли си той, тихо въздишайки. Тя не беше виновна, че той е повече от очарован. Всеки път, когато я видеше, забелязваше нещо ново. Красотата идваше от движенията й, от решително изправения гръб, от очите й, когато пледираше, че Адам не е лошо дете, само объркано, самотно и несигурно…
— Всички сме несигурни, госпожице Келър — промълви той тихо на нощния бриз. — Ако само ми позволиш да те докосна… Толкова отчаяно си се вкопчила в независимостта и гордостта си. Няма да ти ги отнема. Само бих искал да съм там… с ръка, със сърце, да се протегна и да те уловя, когато се препънеш…