Втренчи се в луната и в красивия наниз звезди в небето. Високо се изсмя на себе си.
— Говориш на нощта, а, Кондър? Стоиш гол на балкона — и говориш на луната. Дори Черният крак ще ти каже, че си луд!
Върна се в спалнята, но остави балконските врати отворени. Обичаше нощния въздух и звуците на природата през нощта. Нощта можеше така да прегърне един мъж, както никоя жена не би могла; но и в този случай имаше известна прилика. Да обичаш жена, беше като да обичаш нощта. Трябваше да знаеш опасностите и да се съобразяваш с тях; да знаеш всички скрити страхове и слаби места и нежно да ги закриляш. Трябва да разбереш какви са нуждите им. Веднъж се провали. И през ум не му минаваше да хлътва отново. Но тази жена…
Брин беше силна. Той можеше да я направи още по-силна.
Гримаса стегна красивото му насечено лице.
Дивак, спомни си той.
Запъти се да си легне с надеждата, че сънят отново ще го споходи. Но се загледа в часовника до леглото си. Шест часа сутринта. Вече беше понеделник сутрин. По-добре да се облича.
Зората се пропукваше, когато стигна до старата Фултънова къща. Предния ден следобед взеха барабаните му и ги настаниха на площадката на втория етаж, защото искаха да преценят ефекта от определени ъгли на камерата, преди да започнат да снимат всеки, облечен в съответния костюм.
Зарадва се, като видя инструментите си. Усети как ритъмът преминава през кръвта му. Изкачи стълбата и се приближи към тях. В небето блеснаха първите лъчи на слънцето, той взе палките и поздрави утрото с див и хаотичен ритъм.
Продължаваше да бие барабаните, когато Брин Келър влезе два часа по-късно.
Тя усети ритъма много преди да се шмугне през предната врата.
Почивните дни й бяха вдъхнали малко смелост и сила; беше постъпила правилно. Вече щеше да е трудно да се отдръпне, но щеше да е много по-трудно, ако беше отстъпила. Самотата се понася по-лесно, след като свикнеш с нея, плака до изнемога, след като се раздели с Джоу и сега вече можеше да се владее.
Но когато чу барабаните, разбра, че денят ще бъде труден.
Брин тихо затвори вратата зад себе си, но и да я беше тръшнала, щеше да е без значение. Звукът нямаше да се чуе.
Тони Асп и Гари Райт вече бяха там в дъното на танцувалната зала и успяваха въпреки шума да обсъждат работата за деня. Мик Скайхок седеше отзад на стола пред пианото, опънал далеч напред дългите си крака. Пери и Ендрю Макейд — последните от групата — седяха от двете му страни.
Мик видя Брин да влиза и й махна. Тя му се усмихна малко нервно в отговор и се запъти да се присъедини към него и останалите. Но погледът й се зарея нагоре по стълбата, докато преминаваше през хола. Тръпки полазиха по гърба й.
Лий без риза ритмично биеше. Бронзовото му тяло блестеше от стичащата се пот, мускулите на ръцете и гърдите ясно се очертаваха. Лицето му беше напрегнато; очите — присвити, съсредоточени. Можеше да е сам в целия свят, сам с барабаните си и първобитното думтене. Донякъде беше страховита гледка. Примитивна, но красива. Самата сила, която тя излъчваше, мъжкото съвършенство и бумтенето, което стигаше до сърцето, бяха красиви.
— Искаш ли кафе, Брин?
Стресна се, когато разбра, че влизайки гърбом в залата, почти се е озовала в скута на Мик.
— Да, благодаря — промълви тя.
Можеше да се закълне, че не друг, а Ендрю е сложил чашата в ръката й и отново промълви „Благодаря“.
— Ще бъде дълъг ден! — въздъхна Пери.
Брин му се усмихна.
— Защо идвате толкова рано, момчета? Нали не трябва да присъствате докрай на досадните репетиции? Пък и толкова рано.
— Уф! — изсмя се Пери.
— Трябва да сме тук, скъпа — й каза Ендрю, лекият му акцент едва се долавяше. — Нали разбираш, ние сме една миниатюрна демокрация. Гласуваме за всички решения, свързани с музиката, бизнеса и дори с рекламата. Имената и лицата на всички ни са на обложката на албума, следователно, това е в наш интерес.
— Прав си — измънка Брин.
Барабаните забиха отново буреносно.
— Ще бъде дълъг ден. — Мик тъжно повтори думите на Пери.
— Съдейки по началото — да — съгласи се Ендрю.
Ударите преминаха в оглушително кресчендо и след това настъпи смазваща тишина.
Миг по-късно Лий се спусна пъргаво надолу по стълбата, бършейки лицето си с пешкир, който след това преметна на раменете си.
— Ах, добро утро, госпожице Келър! Да се залавяме веднага за работа, какво ще кажете? Хей, Мик, имаш ли нещо против да изсвириш съответното парче? Записът е ужасен. — Погледът му, изпразнен от всичко, освен от напрежението, се насочи към Крин. — Разбира се, сглобяването на звука за окончателния вариант ще стане най-накрая в студио, но и сега ще трябва да се постараем повече заради камерите. Нужни са ни свестни високоговорители. Готови ли сте?