— Бихте ли побързали, госпожице Келър? Ще завали.
Брин погледна към небето. Нямаше изгледи да вали. Усмихна се.
— Имам само още един филм, господин Кондър. Искам да съм сигурна, че не съм уловила неоновия надпис на мотела „Сладки мечти“. Освен, разбира се, ако вие не искате и той да излезе на снимките.
— Никак не ме интересува дали ще се вижда или не — отговори Лий тихо. — Знам, че държите на апарата и съоръженията си — така, както аз държа на инструментите ни. Ще вали.
— Е, хайде, хайде! Не губете търпение, господин Кондър. Опитвам се да ви предложа избор от наистина добри пробни снимки. Няма изгледи да вали.
— А аз ще ви кажа нещо — изпъшка Ендрю. — Вземам си почивка за цигара.
— Брин! — побутна я Барбара по рамото. — Знаеш ли, че светломерът, който ми каза да наблюдавам, силно потъмня.
Светломерът наистина беше потъмнял. Светлината рязко се беше сменила. По дяволите, помисли си Брин, наистина ще вали!
И докато тъжно си даваше сметка за това, паднаха първите капки.
— Прибирайте! — провикна се Лий, всеки член от групата енергично се раздвижи и инструментите светкавично се озоваха под раирания навес на терасата. Барбара помогна на Брин да грабне триножника и чантата си и изтича след тях.
Трябваше на два пъти да изминат разстоянието, за да спасят барабаните и ако Брин вече се съгласи, че небето предвещава буря, лицето на Лий два пъти повече изразяваше това. Изведнъж тя усети, че се е облегнала на стената.
— Е, госпожице Келър, мислите ли, че сме готови?
— С изключение на вътрешните снимки — каза тя бързо, надявайки се с това да приключи въпроса.
Той недоволно вдигна ръце.
— И това ще ни отнеме още четири часа, предполагам?
— Известен сте като перфекционист, господин Кондър.
Той не отговори, просто се обърна към другите.
— Мисля, че трябва да починем и да хапнем? Това може да продължи до следващата неделя.
— Да, умирам от глад. Ами да вървим — предложи Мик.
Брин усети, че някой здраво хваща лакътя й и нервно погледна Лий в очите. Изглеждаха тъмни като нощта, като се изключи дяволитият златист отблясък.
— Хайде, госпожице Келър. Да вървим.
Но беше почти невъзможно да се влезе в клуба.
— Боже, Боже! — въздъхна словоохотливият съдържател. — Цял ден се трупат фенове, господин Кондър. Надяват се да зърнат вас и групата ви. А сега има и политическо събрание и, ох, каква бъркотия! Освен вие и политика, има и турнир по голф! Един от тези с големите пари. Предупредих ги, че всичко е пълно, но не послушаха. Нищо не мога да направя в трапезарията. Само ако знаех, че ще искате да се храните…
— Не можете ли да ни сервирате на терасата? — попита го Лий.
— Да, да, разбира се. И ще ви предложим специално вино, докато чакате — за наша сметка, разбира се, господине!
— Хайде, Брин, обратно на терасата. Трябва да ви кажа няколко думи, преди другите да се присъединят към нас.
— Аз… Лий, трябва да отида до тоалетната.
— Брин!
— Съжалявам!
Тя излетя, преди той да успее да я спре, и реши, че е по-добре наистина да се насочи към тоалетната — независимо дали имаше нужда или не. Но едва успяла да си пробие път през тълпата, когато установи, че върви право към политика, който току-що се беше отървал от репортерите.
Стъписана, Брин просто се спря, втренчена в човека. Беше Дърк Хамърфийлд, мъжът, когато беше гледала по новините миналата седмица. И след като лицето му се сбръчка в дружелюбна усмивка, тя реши, че той определено излъчва много обаяние. Очите му бяха метличено сини; беше строен, висок поне сто осемдесет и три сантиметра, косата му беше светла и разрошена. Какъв панамерикански кандидат, помисли си тя.
— Съжалявам! — извини се той.
— Страхувам се, че аз съм виновна, господин Хамърфийлд.
— Ах, значи знаете как се казвам! — зарадва се той.
Брин хвърли поглед през рамото му. Дори и през тълпата погледът й се прикова върху друг мъж.
Лий. Беше я проследил. И как я наблюдаваше. Спокойно, небрежно облегнат на стената, с ръце в джобовете, очите му присвити и строги.
Брин лъчезарно се усмихна на младия политик.
— Разбира се, че ви познавам, господине. Следя отблизо кампанията ви! Сигурна съм, че ще бъдете следващият сенатор на Невада!
Смътно си даде сметка, че Лий е изчезнал. Изведнъж нищо нямаше значение. Дърк Хамърфийлд продължаваше да се усмихва и тя започна да бъбри за нещо, но вече искаше само да се измъкне.
— Коя е младата дама с фотоапарата, Дърк?
Брин подскочи, когато нов глас се вряза в разговора. Бързо премести погледа си към мъжа, който се беше присъединил към Дърк Хамърфийлд.
— Госпожица…? — Дърк нетърпеливо я попита.