— Какво има? — попита тя раздразнено, тихо. Другите все още разговаряха и не ги забелязваха, надяваше се тя.
— Нищо, госпожице Келър, съвсем нищо.
— Тогава бихте ли престанали да ме гледате така? — прошепна тя.
— Как?
— Като…
— Като че ли си играете глупави игри? Ами Дърк Хамърфийлд е женен. А аз знам, че дори и „перфекционист“ няма нужда да изхаби толкова филми, за да се получи добра снимка.
— Първо на първо — отговори Брин шепнешком, но разпалено, доволна, че не я беше видял и с представителния състезател по голф, — ако Дърк Хамърфийлд е женен, това просто е чудесно. Второ, исках само да съм сигурна, че ще останете доволен.
— Глупости! — прекъсна я той нетърпеливо.
— Аз…
— Вие сте страхливка, Брин. От най-лошия вид. Страхувате се от мен и вместо открито да приемете истинските причини, атакувате. Не се тревожете. И не мислете, че трябва да се правите на глупачка с друг мъж заради мен. Ще се придържаме строго към работата. Дори няма нужда да проявявате проклетите негативи. Просто ми ги дайте, аз ще се справя с останалото. И не се тревожете за плащането. То изобщо няма да пострада.
— Не съм се тревожила за…
— … плащането? О, да, тревожехте се. Но всичко е наред. Разбирам.
— Не, не разбирате, непоносим нахалник!
Защо, ох защо му позволи да я ядоса? Дали защото видя гняв да проблясва в очите му, макар че гласът му оставаше дискретно тих? Или защото не можеше да престане да наблюдава гърлото му, красиво бронзово, докато пулсът му биеше толкова силно?
Той се изправи, пренебрегвайки храната, която беше оставена пред него, единственият му отговор беше кратко кимване.
— Мисля, че Брин е решила да обяви край за деня, момчета. Винаги може да направи някои индивидуални снимки в едър план в къщата. — Имам друга работа. Нали ще ме извините? Довечера ще ви видя всички в къщата за репетиция.
Тръгна си. Другите весело се провикнаха:
— До скоро! — и му махнаха.
Брин нервно преглътна, стана и го последва.
— Лий!
Той се спря и се обърна към нея.
— Съжалявам.
— Аз също. — Не беше извинение; беше съобщаване на факт. И пак изглеждаше нетърпелив.
— По дяволите! Не знаеш какво е да… да бъдеш изцяло отговорен за други.
— Тук никак не си права, Брин — каза той уморено. — Аз също съм разбрал какво е… Е, няма значение. Именно заради това не те притискам. Не мога да те принудя да рискуваш, за да се порадваш на живота. Това трябва да решиш сама.
Брин се стъписа, когато той рязко прекъсна, замислено загледан някъде отвъд нея.
— Лий? — Тръпки преминаха по гърба й, докато го наблюдаваше. Страшно се беше напрегнал… сякаш изчакваше, готов да скочи… — Лий?
Някой ги наблюдава, помисли си Лий, отначало заинтригуван, след това напрегнат. Някой от храста отвъд терасата. Въображение, опита се сам да се успокои. Но не беше въображение. Той усещаше, когато го наблюдават… Постави ръцете си на раменете на Брин, за да я бутне настрани, и установи защо тайно го наблюдават. Но не направи и крачка.
Който и да е бил, той бързо прошумоля през храста.
Пак се обърна към Брин.
— Искаш ли да дойдеш вкъщи на чаша вино?
— Не… Аз…
— Добре. Утре имаш свободен ден, но се постарай да получа пробните снимки към обяд. Просто ги предай на Барбара; тя може да ми ги донесе вкъщи.
Обърна се и я изостави. Брин прехапа устни и сломена, се върна към масата. Опита се поне малко да се въодушеви от коктейла си от раци, но не можа дори да го докосне. След тридесет минути се извини. Щеше да прибере момчета малко по-рано.
Лий не напусна клуба.
Свит ниско в седалката на бежовия си олдсмобил, той нетърпеливо изчакваше. Проследи как комбито на Брин напуска паркинга на клуба. Очите му се присвиха, челото му се набръчка, когато тъмният седан потегли след нея.
Завъртя ключа на стартера и последва седана. Беше часът на най-натоварения трафик и трябваше да криволичи между платната, докато преследваше двете коли. Беше изостанал, когато Брин стигна до дневната детска градина, но пристигна точно на време, когато тя отново се вливаше в потока.
Тъмният седан все още беше между тях.
Познаваше улиците до къщата на Брин, но трафикът ставаше все по-натоварен. Камион го отряза на следващия ъгъл и той тихичко ругаеше, докато се опитваше отново да ги догони.
Когато стигна до къщата на Брин, тя очевидно вече беше вътре с децата.
А гумите на тъмния седан запушиха, докато бързаше да се върне обратно на улицата.
Пета глава
По някаква мистериозна причина момчетата се държаха като ангелчета онази нощ. Брин реши, че има Господ и че понякога е милостив към изтощените.