— Обичате ли живота, госпожице?
— Ще се обадя в полицията…
Тя засече, прекъсна я зловещ и страховит кикот.
— Звучи сякаш копнеете да сте мъртва, красавице. Наистина ще ми бъде мъчно да ви видя… обезобразена. Но не сте и само ние, нали така? Не бихте искали да загубите някое от онези малки момченца, нали?
— Не! Не! — Брин панически изкрещя. Не беше шега; изведнъж осъзна, че не беше шега.
— Тогава дайте снимките…
— Чакайте, моля ви, чакайте! Нямам ги вече…
— Какво?
— Снимките не са у мен. Вече ги предадох.
— Не ви вярвам.
— Но аз…
— Млъкнете и ме чуйте. Ще проверя. Започнете да се молите, ако сте ме излъгали. И слушайте. Не се обаждайте в полицията. И на никого и дума не споменавайте за този разговор. Аз ще разбера. И наистина ще съжалявате. Много! Разбрано? Особено на Кондър. Ще го разбера. Ще проверя какво сте му казали.
— Казвам ви…
— Ще се чуем пак.
— Чакайте!
Рязко прещракване и тъпо жужене подсказаха на Брин, че човекът вече беше затворил. Погледна към слушалката, вцепенена от ужас и безпомощност.
— Лельо Брин?
Започна да трепери, когато гласът на Брайън я стресна и извади от състоянието на вцепенение.
— Какво има?
— Нищо, нищо — излъга тя. Започна да вади от долапите купи и кутии с овесени ядки, но движенията й бяха нервни и неуверени. — Брайън, събуждай братята си. Дрехите ви са в шкафа. Моля ти се помогни на Адам. И бързо слизайте. Тази сутрин закъсняваме.
Докато ужасът от действително чутия глас постепенно отзвучаваше, Брин се опита да се убеди, че в края на краищата всичко е било шега. Фенът, който се беше появил на вратата й, се опитваше да приложи тактиката на сплашване. Това беше всичко. Всъщност нищо не я застрашаваше. Пък и снимките вече не бяха у нея. Бяха у Лий. Човекът щеше да ги открие и всичко щеше да свърши.
Трябваше… трябваше… трябваше…
Някак си успяваше да се държи нормално. Поколеба се, преди да отвори входната врата, но Кийт скочи покрай нея и рязко я отвори. Вик се надигна в гърлото й, когато отново видя мъж на стълбите, но не извика, след като видя, че този път мъжът на вратата беше просто Ендрю.
— Ендрю! Какво правиш тук?
Той направи гримаса, сведе глава и глуповато я погледна в очите.
— Имах късна среща. В състояние съм на… Леко опиянение. Но познах квартала ти и… Е, добре, би ли ме откарала донякъде?
При нормални условия тя би се изсмяла. Ендрю — красивият, секси, популярен рок идол, застанал на стълбите й след тайна среща като непослушно дете. Не се изсмя. Много се зарадва, като го видя. Той беше плът и кръв и истински, благодарение на присъствието му кошмарът от шепнещия глас постепенно избледня.
— Разбира се. Скачай! — Тя му посочи комбито.
— Искаш ли аз да карам? — попита той.
Да не би да е забелязал, че ръцете й треперят?
— Не, свикнала съм с пътя — каза му тя. Той се смееше с децата, докато тя ги вкарваше в колата. Заговори й за музика и Брин постепенно се отпусна.
Но нещо я тормозеше. Ендрю беше отзад, до Кийт. Погледна го в огледалото. Нямаше вид да е бил на късна среща предишната вечер. Изглеждаше напълно отпочинал. Изискан и спретнат. По дрехите му нямаше и една гънчица…
Брин тихо въздъхна. Ендрю винаги е бил безупречен. Сигурно грижливо сгъваше дрехите си, колкото и да е пийнал, беше сигурна, че ще си вземе душ и ще се обръсне, дори и ако трябва да остърже мустаците си с остър камък. Естествено, по дяловите, разбира се, че нямаше защо да се вълнува от външния му вид, не, когато…
Не! Не искаше пак да мисли за телефонното обаждане. Беше шега; всичко беше свършило. Дискретно започна да подкача Ендрю за бурната му нощ, каза му, че много се е зарадвала, когато го е видяла пред къщата си, но че следващия път може да няма такъв късмет.
— О, винаги оцелявам, такава ми е природата! — подкачи я той на свой ред, но нещо в погледа му беше по-сериозно, отколкото можеше да се съди по тона му.
Не беше прекарала повече от час във Фултъновата къща, когато напълно се убеди, че Лий Кондър е пряк наследник на Маркиз дьо Сад.
Отново, и отново, и отново…
Болеше я всеки мускул. Боляха я дори мускулите, които — като танцьорка — не знаеше, че има.
Лий изглеждаше невероятно напрегнат. Очите му, когато я погледнеше, като огън я изгаряха; ръцете му около нея бяха доста груби. Още веднъж поиска да опитат падането от едно стъпало по-нагоре. Тя се съгласи просто защото той изглеждаше толкова мрачен, че тя нямаше сили да спори с него.
Но беше изплашена. Никога не е обичала височините. Мразеше да лети; мразеше високите сгради. Не беше невроза; поне не мислеше така. Просто се плашеше, когато е на високо. Чувстваше се неудобно.