— Ако не можете да го направите, госпожице Келър… — започна той раздразнено с ръце на хълбоците.
— Мога — отговори тя кратко.
И можа. Но сърцето й удари хиляда пъти през кратките секунди, след като се завъртя и започна да пада, секунди, които й се сториха вечност. Но ръцете му бяха там. Силни и сигурни. Ловяха я толкова нежно само да го нямаше това чувство за…
Напрегнатост.
Беше винаги напрегнат. Винаги излъчваше енергия, винаги беше готов да се завърти, да се обърне и да изтича след теб безшумно и пъргаво.
— Готова ли сте за втори опит?
— Готова съм.
Успя и втория път. И третия. И всеки път, когато падаше, беше толкова изплашена, че забравяше за уплахата от шепнещия, който я беше стреснал тази сутрин…
Прекъснаха за обяд. Брин беше твърде нервна и едва се докосна до киселото си мляко. Настръхнала, като преследвано животно, с едно око често поглеждаше към Лий. И всеки път, когато го погледнеше, виждаше, че той я наблюдава.
Приближи се към нея, когато тя отблъсна наполовин изяденото мляко.
— Винаги ли ядете толкова? Нищо чудно, че днес изглеждате като подплашен заек.
— Съжалявам, ако изглеждам като заек — каза тя кратко.
— Какво ви има?
— Нищо ми няма!
— Знаете ли, Брин, понякога е по-добре честно да си признаеш, вместо да ставаш за смях с лъжите си.
— Нищо ми няма. Просто съм малко изморена.
— Трябва повече да спите.
— Да, трябва. Но не се тревожете, няма да допусна това да попречи на работата ми.
— Не се тревожех.
Тя рязко го погледна и установи, че той наистина не се тревожеше. Дори не я гледаше. Оглеждаше стаята с наострен дебнещ поглед. Изведнъж й се стори, че ако тя е имала чувството на преследвана, то той определено имаше вид на дебнеща котка. Беше част от новото напрежение. Наблюдаваше, изчакваше… търсеше…
Какво?
Беше смешна.
Той беше напрегнат, защото винаги си беше напрегнат. Строг и взискателен надзирател. И имаше вид на котка, която тайно дебне плячката си, защото беше…
Лий Кондър.
Тя беше нервна и откриваше злокобни знаци във всичко, което виждаше. Така стана сутринта с Ендрю, така, изглежда, щеше да стане сега и с Лий.
Започна да се моли денят най-после да свърши.
Всички се бяха разотишли — танцьорите, фотографите, работниците — всички. Само Лий и групата бяха останали.
— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — решително заяви Мик.
Лий вдигна разсеяно ръце, след това отново ги скръсти на гърдите си.
— И какво ще им кажа, Мик?! Мисля, че в къщата ми влиза някой няколко нощи под ред? Няма никакви отпечатъци. Човекът си го бива. Нищо не съм чул. От моя страна всичко е само интуиция. Разбира се, може да е станало, когато ме е нямало.
— Но ако го съобщиш — предложи Ендрю.
— Не — Лий го прекъсна, поклащайки глава. — Ако го направя, никога няма да разбера как е замесена Брин. Ако е замесена. В колата можеше да бъде просто човек, който се е надявал на среща с красива жена.
— Но не вярваш.
— Не, не вярвам, Пери, тази нощ е твой ред да наблюдаваш дома й.
— Няма проблеми — съгласи се Пери.
— Да, но утре сутринта не искай да те вземе в колата си.
— Мисля, че беше подозрителна — предупреди Ендрю.
— Това е, защото, не се сети да пораздърпаш дрехите си! — подкачи го Пери.
— Спрете! — Лий се изсмя. — Пери, просто изчезни между дърветата, когато е готова да тръгне. Аз ще те взема. Това ще реши проблема.
— А какво ще кажеш за твоята къща, Лий? — попита Ендрю.
— Наистина мисля, че някой трябва да остане с теб.
— Благодаря, но няма нужда. Ще заловя крадеца, ще го надхитря. Това означава, че трябва да бъда сам.
— Внимавай — посъветва го Ендрю дрезгаво. — Искам да кажа, харесва ми да съм музикант. Без тебе сигурно ще трябва да започна отначало, а вече, нали разбираш, харесва ми да си имам приличен доход.
Лий се изсмя.
— Не се тревожи, Ендрю. Сигурен съм, че знам какво правя — поне засега.
— Знам, че не си глупав, Лий. И умееш да се грижиш за себе си. Просто внимавай.
— Непременно.
— Добре — тихо се обади Ендрю. — Тъй като, изглежда, тази нощ съм свободен, тръгвам си и ще се опитам да се позабавлявам. — Запъти се към вратата, другите го последваха, след това се обърна. — Ще бъда на телефона, Лий, Пери, ако имате нужда от мене.
— Също и аз — отсече Мик.
— Благодаря — отговори Лий. Сетне сви рамене. — Може и да губя разсъдъка си.
Всички свиха рамене. Никой не мислеше така.
Телефонът звънеше, когато завъртя ключа във входната врата. Брин усети студените тръпки и пръстите й започнаха да треперят. Не искаше да се обажда.
— Побързай, лельо Буин! — каза Ендрю, произнасяйки малко завалено р-то в името й, както правеше понякога. — Телефонът!