— Знам — промълви тя. Вратата излетя навътре. Децата се юрнаха преди нея, по-възрастните напираха към телефона едновременно.
— Не се обаждайте! — нареди тя кратко, но много късно. Брайън вече казваше „ало?“
Студена вълна я заля, докато наблюдаваше племенника си, чувстваше, че ще падне… че ще припадне…
— Барбара е, лельо Брин. Нещо за снимка за рекламна агенция.
Облекчението беше едва ли не по-лошо от уплахата. Гласът й хриптеше, когато пое телефона от Брайън.
— Здравей, Барб, какво има?
— Нищо сериозно, скъпа. Просто се нуждая от друга снимка на игуаната край кактуса. Можеш ли да ми направиш една осем на десет тази нощ?
— Разбира се.
— Чудесно. Можеш да ми я донесеш утре.
— Разбира се.
— Добре ли си, Брин?
— Да, добре съм. Просто изморена.
— Трябва да призная, че Кондър беше истински дявол днес. Е, оставям те да си гледаш работата.
— Барбара, почакай! Знам, че звучи малко смешно, но можеш ли да ми върнеш онези снимки?
— На Лий? — попита Барбара озадачена.
— Да.
— Невъзможно. Казах ти, че вече му ги предадох. Нямам нито една пробна снимка, нито негатив. Защо?
— О, нищо. Няма значение. Просто… ами… исках да им хвърля още един поглед.
— Е, съжалявам.
— Не мисли за това.
— Добре, до утре.
Брин затвори, като никога доволна, че работата и децата й запълваха времето. Каза на момчетата да се залавят с домашните си, докато тя затопляше яденето със сос от чили и на ум благодари на Кларънс Бърдсей, че й беше опаковал някакъв спаначен специалитет, който и тримата биха яли. Опитваше се да не мисли за нищо друго, освен за тенджери и тигани и за удобството на огнеупорните торбички.
След вечеря включи Дисни канала, раздаде на децата боички и блокчета за оцветяване и ги предупреди да наглеждат Адам.
— Ще бъда в тъмната стая и не нахлувайте вътре, без да чукате, освен ако е нещо извънредно, окей? Трябва да проявя една снимка.
Всички кимнаха тържествено, след това започнаха да се боричкат за боичките, преди да отключи задната врата към тъмната стая. Държеше я заключена заради децата. За да влезе отзад, трябваше да се промъкне покрай шкаф, който почти изцяло блокираше вратата.
Отне й минута, за да се провре; може би щеше да бъде по-лесно, ако беше заобиколила и отключила предната врата, но беше свикнала да работи в полумрак и не изпита никаква тревога, докато опипваше, за да намери ключа за горната лампа.
Не, не се тревожеше. Нямаше ни най-малко предчувствие или предусещане.
От което стана много по-лошо, когато напипа ключа и помещението се изпълни с бледа, изкуствена светлина. За миг се стъписа. Така се стъписа, че не можа да асимилира това, което видя. Просто се вцепени. Заля я вълна леден студ, който сякаш започваше от кухината на стомаха й, разливаше се и парализираше крайниците й.
В гърлото й се надигна вик, но както в съня, установи, че не може да извика. Вцепенението беше ужасно — не можеше да вика, не можеше да диша… Можеше само да се взира в тоталния безпорядък в малкото помещение.
Снимки… стари снимки, нищо незначещи снимки, нови снимки… всички бяха нахвърляни в див, смълчан ужас. Бяха смъкнати от въжето за сушене и пръснати по пода. Разхвърляни на бюрото. Всичките нарязани на зловещи ленти.
А бюрото! Всички чекмеджета бяха отворени и съдържанието им пръснато по ъглите. Бидони с проявител и химикали бяха изпразнени и затръшнати; разрухата беше пълна.
Като в мъгла Брин тръгна към бюрото си, привлечена от разкъсана снимка.
Установи, че другите парчета бяха също там, нарочно отделени в накъсана мозайка. Спомняше си снимката, макар че не я беше правила тя. Беше размазана и не на фокус, но я обичаше. Барбара я беше правила — снимала бе Брин и момчетата, на пикник, който прекараха заедно в неделята веднага след Коледа…
Но сега снимката определено заплашваше. Адам беше изрязан и оставен настрани, също като Брайън и Кийт.
Нея бяха оставили в средата, лъчезарно усмихната. Беше хубав, изпълнен със смях ден. Но сега собствената й усмивка й се надсмиваше. Изглеждаше гротескна. С евтиното й малко ножче за отваряне на писма беше прободена под ъгъл от устата към гърлото.
— О, Господи!
Най-после от нея се изтръгна някакъв звук, но не вик. Беше шепот. Сграбчи бюрото, защото щеше да падне. Притъмняваше й; мракът я поглъщаше…
Не беше шега, не беше, това не беше шега.
Нещо в нея се надигна, за да спаси съзнанието й точно преди мракът да я обгърне. Беше гняв. Беше изплашена почти до смърт; нещата й бяха претършувани. Бяха посегнали на личността й…