— Кучи син… — започна тя тихо, скърцайки със зъби. Нямаше да вика. Нямаше да плаши момчетата. Ще мисли — спокойно. И след това ще реши какво да прави.
Точно когато стигна до това твърдо решение, телефонът започна да звъни.
Да звъни.
Шеста глава
Брин премина, препъвайки се, през отломките, бързо се промъкна покрай шкафа и се прибра вкъщи.
— Брайън! Кийт! — крещеше тя запъхтяна, забързана. — Да не сте посмели! Чувате ли ме? Да не сте посмели да се обадите.
Изглежда, силното вълнение допълнително беше повишило авторитета на гласа й; когато най-после нахлу в къщата, момчетата стояха до телефона, вперили поглед в нея, без да го докосват.
Профуча покрай тях и грабна слушалката, почти изкрещя в нея.
— Ало?
От другия край се долови слабо колебание, след това спокоен, мъжки клас.
— Госпожице Келър?
— Да — отвърна Брин нервно.
— Майк Уинфелд. Запознахме се в кънтри клуба „Тимбърлейн“ онзи ден.
— О, да. Как сте, господин Уинфелд?
Всъщност изобщо не я интересуваше. Искаше само човекът да се разкара от телефона! Не ставай глупава, Брин. Бъди приветлива, любезна, предупреди се тя. Може да се нуждае от рекламни снимки, а и изглежда много приятен човек.
— Добре. Добре, благодаря. Мислех за вас.
— О!
— Да. Знам, видяхме се само за малко, но се чудя дали бихте се съгласили да вечеряте с мен? Бих искал да поговорим дали ще е възможно да ми направите някои снимки.
Защо не, се запита Брин. Нормално, изобщо не би имала нищо против да излезе с него. Поканата можеше да се окаже само претекст за нещо друго, но тя можеше да се справи с това. Ами ако наистина излезеше добър и честен човек…
Нормално. Можеше ли сега да направи нещо нормално? Как изобщо й бе минало през ума да направи нещо, когато тактиката на сплашването завладяваше дома й и от всяко телефонно позвъняване й притъмняваше от страх?
— О, господин Уинфелд…
— Майк, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар и грохнал, а не бих искал да съм такъв — особено за вас.
Брин успя да се разсмее.
— Добре, Майк. С удоволствие бих вечеряла някой път с вас, но съм заета за… около две, три седмици. Бихте ли се обадили пак?
— Предпочитам да не трябва да се обаждам пак, но щом като нямам друг избор… — Остави гласа си да се провлече, с което показа, че не губи надежда, след това пак се разсмя. — Безмилостна към горкия човек, така ли, госпожице Келър? Но ще се обадя пак. Две седмици?
— Аха. И моля ви, наричайте ме Брин.
— С удоволствие. Ще ви се обадя, Брин.
— Чудесно.
— Тогава дочуване, засега.
— Дочуване.
Дишаше доста свободно, когато остави слушалката, но ръката й беше още на телефона, когато той пак зазвъня. Рязко го вдигна към ухото си.
— Ало?
— Предполагам, че вече сте видели тъмната си стая, госпожице Келър.
— Да, видях я. И това, което сте направили, е подсъдно. Как смеете да нахлувате така в живота ми! Ще ви затворят. И ще гниете в затворническа килия…
— Госпожице Келър, тъмната ви стая е само началото.
— Не разбирате ли? — Неусетно бе започнала да крещи. Виждаше как Брайън и Кийт са се вторачили в нея, стреснати, изплашени, но не можеше да се въздържи. — Проклетите снимки не са у мен!
— Успокойте се, госпожице Келър. Вярвам ви, че снимките не са у вас. Но също така вярвам, че можете да си ги вземете обратно.
— Снимките са у Кондър; вървете и тормозете него.
От другия край на жицата се долови известно колебание.
— Мисля, че можете да си вземете обратно снимките, госпожице Келър.
— Кондър…
— Далеч не е толкова вълнуващо да тормозиш Кондър.
— Защото ще ви каже да вървите по дяволите!
— Възможно. Той е много по-жилав противник, но и вие сте доста жилава, госпожице Келър. Представям си колко храбра — или глупава — можете да бъдете, за да ме пратите по дяволите. Но няма да го направите, нали? Не, след като трябва да се грижите за три малки деца. Искам снимките. Жена като вас сигурно може да накара някой мъж да направи това, която тя иска. Давам ви няколко дни. Но ги вземете. И помнете, ще ви следя. Засега съм повредил само собственост. О, и не си мислете, че можете да ме стреснете. Имам познат в участъка. Ще разбера, ако се обадите на полицията. А що се отнася до Кондър… Ами, изобщо не бих го намесил, не, освен ако не успеете здравата да го завъртите на малкия си пръст. Той е от тези, които биха настояли да се повикат ченгетата, но, всъщност вече ви обясних всичко. Ясно. Просто не преставайте да мислите за две неща. Малките момчета и снимките. Щото ще бъде едното или другото, надявам се, разбирате какво искам да кажа…
Тя стискаше телефона и продължи глупаво да го гледа дълго, след като разбра, че е замлъкнал.