Междувременно мисълта й препускаше. Той не можеше да е „фен“ на Лий. Феновете са в състояние да драпат и да лазят и да рискуват лично да пострадат, за да се доближат до звездата, но не рискуват да нахълтват в частни домове — не и за снимки! Не, някой искаше тези снимки и не се шегуваше. Защо? О, Господи! Имаше ли някакво значение, след като тя самата беше забъркана? Не беше детектив, а със сигурност добрите момчета с баретите нямаше да дотърчат и на часа да решат отчайващите й проблеми, както правеха по телевизията. Тя беше сама жена, която едва различаваше цевта от приклада на пушката, а и три малки деца зависеха от нея. Тогава, значи, да! Ставаше нещо по-дълбоко, дълбоко и лошо и може би дори ужасно, но това не трябваше да бъде нейна грижа. Тя беше човешко същество, уязвимо и изплашено и не искаше да решава никакви мистерии, просто искаше да се чувства сигурна, да вярва, че децата са в безопасност…
— Лельо Брин?
Рязко се обърна и се вторачи в Брайън и Кийт.
— Къде е Адам? — попита тя.
— Оцветява — Кийт отговори.
— Какво беше всичко това, лельо Брин? — попита Брайън.
— Нищо. Искам да кажа нищо, което бих могла да ви обясня точно сега. Чуйте ме, момчета, и моля ви се, внимавайте. Аз… имам професионални проблеми. Помогнете ми тази вечер. Моля ни качете се горе, изкъпете се и помогнете на Адам, вместо мен, окей? И моля ви! Никакви сапунени битки, никакви викове и крясъци. Моля ви.
И двамата й кимнаха тържествено. Чу Брайън да вика Адам и трите момчета заедно тръгнаха нагоре по стълбите.
Когато чу да тече водата в банята, се разплака.
Няколко минути остави сълзите да се стичат по лицето й. След това със свити пръсти изтри бузите си, направи си чаша чай и седна на кухненската маса.
Искаше да се обади в полицията, но не можа! Не, след предупреждението, което й бяха направили. Ами ако беше блъф? Обади се в полицията, каза си тя твърдо. Това беше логичното и умното нещо, което трябваше да направи.
Не! Не можеше. Защото предупреждението можеше да не е блъф.
А на когото и да беше шепнещият глас, в него звучеше разрушителна нотка. Тъмната й стая беше доказателство за това.
Ох, Господи! Брин се разтрепери; покри лицето си ръце, борейки се с надигащия се пристъп на истерия. Преди всичко децата трябваше да бъдат закриляни… а как можеше да ги наблюдава и закриля през цялото време, след като трябваше да работи, за да ги издържа? Дори и ако не работеше, не можеше през цялото време да бъде и с тримата.
Имаше само един отговор. Трябваше да си върне снимките.
Да, трябваше.
Брин си пое дълбоко въздух; решението й помогна да се успокои. Не можеше да се остави в плен на безсилието. Не можеше да си позволи да си седи там, обляна в сълзи. Трябваше да помисли за момчетата и да не забравя, че те бяха по-скъпи от всичко друго в живота й.
Пръстите й трепереха. Фиксира ги с поглед, докато със силата на волята си ги принуди да се успокоят.
Брин допи чая си и се качи горе. Момчетата точно свършваха да закопчават пижамите си. Адам беше объркал копчетата.
— Хей! — каза му тя и седна на леглото, за да го прегърне и да започнат закопчаването отначало. — Адам, почти си успял, но не съвсем!
Сълзите отново напираха в очите й и тя едва успяваше да ги потисне.
— Задушаваш ме, лельо Брин! — протестира Адам.
— Съжалявам, миличък. Съжалявам. — Целуна го по челото и бързо стана, за да го завие. След това целуна Брайън и Кийт, двамата я гледаха сериозно. — Благодаря, че наистина бяхте чудесни тази вечер, момчета. Нуждаех се от помощта ви.
— Лельо…
— Вече наистина съм добре. Обещавам. Лелите просто понякога малко губят разума си. Лека нощ.
Изгаси лампата и затвори почти докрай вратата, остави я само леко открехната, колкото да прониква малко светлина от банята.
В коридора осъзна, че изобщо не е добре. Беше изплашена до смърт. Щом като някой беше нахълтал в тъмната стая, сигурно можеше да нахълта и в къщата…?
Избърза надолу по стълбите и се въоръжи с кухненски нож, но след това се отказа. Ако нападателят се окажеше едър, нямаше да може да го отблъсне и накрая можеше да стане така, че сама да се прободе със собствения си нож.
Избра метлата за оръжие, след това провери всеки шкаф и всяко ъгълче и кътче в къщата, дъхът й панически спираше всеки път, когато отваряше някоя врата.
Накрая се убеди, че ако някой искаше да получи снимките, той — или тя — нямаше да я убие, докато не изпълни поръчката или поне докато не се опита да я изпълни.
Въпреки това нямаше да може лесно да заспи. Дори не си даде труд да си легне в леглото, а прекара нощта на канапето с включен телевизор, за да й прави компания, от каквато отчаяно имаше нужда.