Всъщност изобщо не чуваше телевизията. Просто лежеше будна, вторачена в тавана, кроейки планове.
Трябваше да се опита да примами Лий. Да бъде мила, очарователна — съблазнителна. Поне донякъде. Достатъчно, за да го убеди да й повярва. Да й върне снимките, като тя ще му обещае, че ще ги направи много, много по-добре, сега, след като… държеше повече на него. Разбираше го повече…
Хвърляше се на канапето, обзета от тревога — кръвта й кипеше. Не можеше да се сближи толкова с Лий — но трябваше. Трябваше… И трябваше да изиграе ролята толкова добре, че да запази сигурна дистанция заради сърцето си.
Не, не, нищо нямаше значение! Можеше да мисли само за момчетата! Лий трябваше да й помогне. Разбира се, че можеше. Тя добре ще изиграе ролята си. Той ще й върне снимките и кошмарът ще свърши.
Ами ако все пак той откаже?
Главата й се изпразни от мисъл. Ако все пак той откаже, ще трябва да прибегне до отчаяни мерки. Ако откаже да й ги върне, ще се наложи сама да си ги вземе.
В петък претърпя страхотно разочарование; Лий не се яви на репетицията. Ендрю й каза, че е излетял за Лос Анжелис, за да подпише някакви документи, и че ще де върне едва в понеделник.
Уикендът за нея беше истински ад. Насили се да оправи тъмната си стая и през двата дни води децата да плуват, приготвиха храна за пикник и прекараха вън от къщи, колкото се може по-дълго. Всеки път, когато звъннеше телефонът, тя така подскачаше, че само дето не излетяваше през покрива. Но шепнещият не се обади и нищо не се случи.
Освен че под очите й се появиха големи сенки от недоспиване. А нервите й се опънаха като барабан.
Никога не беше се радвала толкова на настъпването на понеделника. Още ли я наблюдаваха? Ако я наблюдаваха, тогава трябваше да знаят, че е нямало как да се свърже с Лий до днес…
Лий продължаваше да изглежда напрегнат, разсеян, а сега дори отнесен. Това още повече я затрудняваше да го заговори, но трябваше. Беше много трудно да признае, че той й изглеждаше толкова чудесен. Трудно беше да приеме, че колкото и разсеяно да я докоснеше, пак й ставаше приятно. В миговете, които прекарваше в прегръдките му, се чувстваше необяснимо сигурна. Миризмата му беше приятна и мъжка; силата на прегръдката му я стопляше.
Но определено от студените му и любезни обноски лъхаше хлад.
Тя се молеше да изникне благоприятна възможност и той да я откъсне от останалите, за да си поговорят, както често правеше, но той не се доближаваше до нея, освен ако не беше принуден. Накрая в последната почивка за деня тя събра кураж и с две чаши кафе се запъти към пианото, където той вяло опитваше някаква мелодия.
— Помислих си, че би пийнал малко кафе — започна тя, когато погледът му падна върху нея. Той вдигна вежди, а тя се изчерви. И двамата знаеха, че тя много не се интересуваше от това какво той иска или не иска.
— Благодаря — каза той кратко. Прие чашата, но я остави на пианото. Пръстите му продължиха да тичат по клавишите. Изглеждаха големи, дълги и бронзови, докато се разхождаха по слоновата кост.
— Не знаех, че свириш и на пиано — промълви Брин, накланяйки се към пианото. Надяваше се, че позата й не е предизвикателна и смешна.
Той рязко вдигна поглед към нея.
— Ами да.
Не нещо като „Ами да, научих се в училище“ или „Това е важен инструмент и всеки музикант трябва да може да свири на него“ — не, нищо, подвеждащо към разговор. Просто някакво си „Ами да.“
Не я улесняваше. Пък и какво ли трябваше да очаква след целия този очевиден антагонизъм?
Гмурни се и започни да лъжеш като дявол, каза си тя. Протегна ръка и докосна неговата. Той престана да свири, любопитно се загледа в нейната в продължение на няколко мига, след това вдигна поглед към лицето й.
Иронията на всичко това беше, че тя съзнаваше собствения си антагонизъм, макар че той не го съзнаваше. В този момент, тя ясно разбираше лудостта си. Беше го преценила чрез друг мъж и сега враждебността й идваше от простия факт, че беше мъж, в когото една жена можеше лесно — много лесно — да се влюби. И вместо да се възползва от тази възможност, тя беше издигнала стена от лед. Тя все още се нуждаеше от тази стена, но се нуждаеше от доверието му повече от всичко друго.
— Лий, съжалявам — промълви тя бързо, преди да е загубила кураж. — Искам да кажа, за всичко. Бях ужасна от момента, в който се срещнахме. Аз… бих искала да имам възможност да променя всичко това.
Накрая той се облегна назад, изцяло насочи към нея раздвоеното си внимание.
— О? — попита я той сухо.
Господи, как й се искаше да го удари! Беше вперил в нея тези златни очи, изражението му беше твърдо като гранит. Тя стисна зъби и си напомни, че залогът беше много по-голям, отколкото дори тя самата можеше да си даде сметка.