— Аз… — Гласът започна да й изневерява, но това беше добре дошло, защото й хрумна нова тактика. — Е, няма значение! — провикна се тя, допускайки нотка на патос в тона си. И се обърна.
Това даде резултат. Не беше направила и крачка, когато усети ръката му да улавя рамото й. Принуди я да се завърти и тя се остави да падне в топлата шир на гърдите му.
— Добре, Брин. Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Че искам да те опозная по-добре — каза тя, без да мигне.
— Сериозно?
— Сериозно. — Колко ли дълго ще трябва да гние в чистилището заради тази лъжа? Задъхваше се, и това не беше лъжа. Но от въздействието, което той имаше върху нея, положението стана още по-непоносимо. Да! Беше го преценила неправилно. Той беше свестен мъж, силен, но свестен, често мил — а имаше и това мощно… сексуално привличане, почти неудържимо. О, Господи, помисли си тя, ставаше все по-зле и по-зле! Ако беше честна, щеше да признае, че той й харесва. Не можеше да си позволи да бъде честна — щеше да се окаже катастрофална грешка. Трябва да крепи стените си. Адам, спомни си тя. Нямаше да й бъде толкова трудно да лъже. Спомнеше ли си само сладкото малко личице, и ставаше готова на всичко.
— Ще ви взема заедно с децата за пикник или нещо подобно в неделя, ако нямаш нищо против — каза Лий.
— Неделя? Не, толкова далеч! — Тя прочисти гърлото си. Гласът й беше прегракнал. Много прегракнал. Чувствен като на… изпечена курва. — Покани ме на чаша вино. Ако поканата все още важи, бих искала да дойда довечера.
Веждите му отново се вдигнаха; тя усети скептицизма му. Но след това сви рамене.
— По всяко време си добре дошла. Довечера нямаме репетиция с оркестъра, значи съм свободен.
Брин преглътна и кимна. Сега гласът й беше тънък, сякаш някой друг говореше.
— Трябва да разбера дали Барб може да остане с децата, но обеща, че ще може тази седмица. Осем и половина.
— Ела, когато можеш.
Той я пусна, след това бръкна в джобовете си за молив. Върна се към стола на пианото и намери стар къс хартия, надраска някакъв адрес и й го подаде.
— Тогава до скоро — промълви той. Андрю го викаше. Мина покрай нея, а Брин усети, че отново трепери.
В осем часа онази нощ Лий седеше на канапето във всекидневната си с крака на малката масичка, замислен с поглед, вперен в чашата със скоч.
Погледът му обходи красиво обзаведената стая и се намръщи.
Знаеше, че някой отново е влизал в къщата. Здраво я беше заключил, когато внезапно го извикаха да подпише някаква поправка към един договор, въпреки това беше сигурен, че някой е бил вътре. Чувстваше го. Но не можеше да накара някой от останалите да седят в къщата през всичките тези часове, не и, след като искаше да държат под око Брин. А и можеше пак да се окаже нещо съвсем идиотско.
Въздъхна и погледна часовника на ръката си. Осем и петнадесет. Всяка минута щеше да дойде. И пред него изникна дилемата. Защо тази внезапна промяна у Брин? Той я искаше от момента, в който я зърна за първи път; опиянението му бързо премина в нещо по-голямо. Трябваше да е въодушевен и доволен, че съвсем скоро ще бъде тук…
Лошото беше, че не вярваше нито на нея, нито на ситуацията, нито изобщо на нещо. Все пак, помисли си, бавно усмихвайки се, нямаше начин да не приеме поканата й. Вероятно си е намислила нещо, но той беше мъжкар и дивак и ни можеше да я остави да прави, каквото си иска, докато той открие точно какво е то…
— Не дивак, просто глупак! — гласно се подигра той сам на себе си и вдигна чашата към колекцията от стрели, която украсяваше стената. — Глупак, който все повече се влюбва.
Звънецът иззвъня, той сухо се изсмя на себе си и стана. Беше тук. Рано. Със сигурност знаеше, че иска нещо, но както си беше обещал, щеше да я остави да се опита да го получи. Оказа се далеч не беше толкова твърд и подготвен, колкото му се искаше, когато отвори вратата. Не и, след като я видя.
Косата й беше пусната и разпиляна, къдреше се и се диплеше по гладките рамене, разголени в лятна рокля без гръб. Малко небрежно, но много женствено. Синята пола се увиваше около колената й, а стегната талия подчертаваше красотата на фигурата й на танцьорка.
Очите й блестяха, когато го поздрави с лъчезарна усмивка.
— Здравей, аз… Успях.
Той отстъпи назад, посрещайки я с дълбок поклон.
— Е тогава, влизайте в бърлогата на вълка, госпожице Келър. — Тихичко се изсмя, като видя как кожата й с цвят на слонова кост пребледня. — Шегувам се, Брин. Но заповядай.
Тя влезе и той затвори вратата зад нея. Тя носеше мека наметка от газ, той я взе и я закачи в антрето. Когато се върна, тя оглеждаше стаята.