— Хубава къща — промълви тя.
— Благодаря. Това е дом.
Тя се изсмя малко нервно.
— Мисля, че очаквах нещо различно. Железни решетки и тълпа от слуги.
— Не обичам много хора около себе си — отбеляза той кратко. — Имам икономка, която идва всеки ден, и това е всичко. Искаш ли да обиколим?
— Разбира се.
Той се усмихна.
— Ей там е пианото, където съчинявам повечето си творби в първоначалния им стадий. Ето и бюрото. А там има малък бар. Какво да ти предложа?
— Джин и тоник?
— С лимон?
— Ако обичаш.
Тя продължаваше да стои на същото място, след като й приготви напитката. Занесе й я, взе чантата й и я захвърли на канапето, хвана я за лакътя.
— Мисля, че дойде по собствено желание — й каза той, едната му вежда беше вдигната.
Брин се изчерви, а той продължаваше да усеща, че е неспокойна. Тя бързо отпи и посочи към стрелите на стената.
— Наистина ли можеш да стреляш с тези неща?
— Да, наистина.
Той почувства почти неуловимия трепет по ръката й, поведе я през всекидневната и по коридора.
— Кухнята и официалната трапезария са от другата страна — продължи той. — Игралната зала и кабинетът са ей там.
— Хубаво е тук — промълви Брин.
— На мен ми харесва.
Тръгнаха обратно. Той имаше чувството, че чува туптенето на сърцето й по-ясно, отколкото биенето на барабан. Брин погледна нагоре по стълбите към отворения балкон.
— Създава приятно чувство за простор — съгласи се тя.
— Искаш ли да видиш какво има горе?
— Разбира се.
Тя тръгна преди него по стълбите, спря се, за да погледне надолу.
— Това настина трябва да бъде в „Красива къща“ или нещо такова — каза тя, усмихвайки му се мило.
— Благодаря. Покрай коридора всички стаи са спални, докато се стигне до моята. Отвъд нея има звукозаписно студио.
— Студио? В къщата?
— Аха. Ела, ще ти покажа.
Студиото беше главозамайващо. Ако главата на Брин не тежеше от хиляди тревоги, с удоволствие би го изследвала основно. Заемеше повече от половината площ на горния етаж, половината над кухнята и трапезарията, прецени тя.
От пода се издигаше красива ламперия, поне сто и двадесет сантиметра висока, а от нея нагоре стената бе стъклена. Отвън тя можеше да види барабаните и богатия набор от клавирни инструменти. Няколко китари, прибрани в калъфите си, бяха опрени в далечната стена. Навсякъде имаше кабели и високоговорители; на задната стена се виждаше друг набор от инструменти: дайрета, дървени флейти и няколко неща, чиито имена не знаеше. В остъклената отвсякъде стая имаше друга по-малка стая, където се намираха всякакви пултове.
— Някои от парчетата записваме точно тук — й каза Лий. — Това е съвършено звукозаписно студио. А това — той силно удари по външното стъкло — е напълно звуконепроницаемо. Можем да надуваме, докато сърцата ни спрат, без да смутим дори растенията!
— Чудесно е — промълви Брин. — Нямах представа, че в един дом може да има нещо толкова съвършено.
Той стоеше до нея. Достатъчно близко и тя го усещаше. Енергията му, топлината му… омайващата му мъжественост. Почувства се привлечена — като метал към магнит, но същевременно й се искаше да избяга, колкото се може по-далеч, преди да изгори като в огън. Не можеше да избяга. Трябваше да го омагьоса, да играе ролята на преследвач, а не на преследвана…
Още не! Още не! Трепереше, тресеше я; студени тръпки я полазиха, последвани от шеметно парещо чувство.
Брин преглътна, стисна зъби, изведнъж се изплаши, че може да избухне в сълзи. Точно сега изглеждаше толкова просто да се обърне към него, да му обясни положението, да се остави на милосърдието му и да го моли за помощ.
Не, не! — напомняше си тя мъчително. Бяха я предупредили. Не казвайте на Кондър; не казвайте на полицията. Не смееше да му каже: просто не можеше да рискува. Не, след като децата бяха заплашени и тя все още затвореше ли очи, виждаше отломките от това, което някога беше тъмната й стая. А Лий… Ако му кажеше истината сега, ще я презре, задето го мамеше. Ще побеснее, никога няма да й помогне. Ще я накара да се обади в полицията.
Не, трябваше да продължи да се опитва да го прелъсти. Е, не докрай да го прелъсти. Но достатъчно, така че той да се съгласи да угажда на капризите…
Внезапно се извърна, усмихвайки му се.
— А какво има зад следващата врата? — Нервно я отвори, след това предпочете, да не я беше отваряла.
Очевидно беше спалнята му.
Спретната и почти гола, но се чувстваше присъствието на мъж в нея. Леглото беше голямо, отгоре с покривка в индиански мотиви. Две черги подхващаха кафявите и оранжеви цветове от шарката, цялата стая създаваше чувството за нещо просто и земно — както и за нещо малко сурово и първобитно. Независимо от всичките труфила, типични за една рок звезда, които вървяха с Лий Кондър, човек можеше да го съблече и да открие мъжа с цялата му мъжественост.