Но имаше ли всичко това значение, крещеше тя безгласно, нетърпеливо. Снимките имаха значение; племенниците й имаха значение; душевното й спокойствие, може би и здравето й имаха значение. Здравето на децата…
— Готова съм на всичко… заради снимките — произнесе тя ясно, но и толкова сладко и чувствено, колкото можеше.
Той хвана ръцете й. Целуна ги и двете. Погледът му срещна нейния и той се усмихна.
— Лий…?
— Не — отсече той.
— Какво? — въздъхна тя.
Пусна ръцете й, освободи я от себе си с бързо движение и се изправи с ръце, кръстосани на гърдите, обърнат към нея.
— Чу ме — не. Нито за миг не вярвам, че си „загрижена“. Играта свърши. Не знам за какво е всичко това и тъй като явно няма да ми кажеш, няма да те оставя със секс да сключиш делова сделка. — Котешко — златистият лъч премина по нея, преценявайки я. — Цената е изкушаваща, любов моя, но се страхувам, че бартерният секс не е достатъчно добър.
Тя за миг се загледа в него, несметни чувства препускаха през нея.
Гневът надделя. Беше се направила на абсолютна глупачка — за нищо!
— Проклетник такъв! Егоист и проклетник!
Беше се изправила на крака и намираше, че е съвсем естествено да го удари. Той го очакваше и улови полетелия към лицето му юмрук.
— Когато искаш мен Брин, върни се.
— Първо адът ще замръзне! — обеща тя, измъквайки ръката си. Слепешката се обърна, за да си тръгне и се спъна в канапето. Той се опита да й помогне, но тя го удари по ръката.
Той тихичко се изсмя.
— Може би адът ще замръзне — й каза той подигравателно.
— Никога! Надявам се, че ще изгниеш. Надявам се, че ще умреш. Надявам се, че феновете ти някой ден ще те разкъсат на малки парченца и ще нахранят с тях лешоядите.
— Разбирам накъде биеш, Брин.
Стоеше пред лавицата със стрелите с присвити златисти очи, с ръце твърдо опрени в бедрата — абсолютният образ на мъжка сила и опасност — когато тя тръшна предната врата, продължавайки да кълне като обезумяла.
В колата избухна в сълзи, колелата се завъртяха и чакълът се разхвърча под тях.
Седма глава
Петнайсетте минути, необходими, за да стигне до дома си, Брин прекара разкъсвана между гняв и отчаяние.
Ами сега, какво щеше да прави? При следващото обаждане на онзи с шептящия глас, щеше да се опита да му обясни, че е направила всичко възможно, и че ако снимките са толкова важни за него, той трябва да ги поиска лично от Кондър. Толкова просто беше.
Май наистина трябваше да се обади в полицията. Още в самото начало. Така щеше да си спести страха, мъката и притесненията и…
Унижението от катастрофалната вечер!
Той поначало е знаел, че тя иска нещо. От самото начало. И си поигра с нея, включи се в играта й със същата лекота и сръчност, с която си играеше с барабаните. Остави я да се доближи до него, отблъсна я, пак я привлече, знаейки през цялото време, че няма никакво намерение да й дава каквото и да било.
Проклет да е! Каква глупачка излезе и така се омърси със сексуалния си пазарлък. А снимките не получи.
Колата със скриптене навлезе в алеята. Трепереща, Брин се изправи и се опря на волана, учудена, че вече си беше вкъщи. Колко хубаво, че познаваше Тахо като ръката си. Инстинктът й я доведе вкъщи.
Дишай дълбоко, Брин, си каза тя безмълвно. И се успокой. Трябва да влезеш и спокойно да говориш с Барбара, като че ли никога нищо не се е случвало.
Беше си грабнала чантата, но наметката й остана у Кондър. Дребна загуба. Имаше чувството, че дори роклята, която беше облякла, гореше.
Не тръшкай вратата, Брин! Недей. Децата спят. Влез, широко и красиво усмихната, кажи на Барбара, че си обърнала няколко чашки и че си прекарала приятна вечер.
Но като стигна до вратата, бръчка постепенно разсече челото й.
Лампата на входа не светеше. Барбара много държеше тя винаги да е запалена — много повече от Брин. Всеки път, когато излизаше, Барбара я палеше. Барбара беше убедена, че е много по-вероятно крадците, да атакуват в мрака, отколкото при блеснала ярка светлина.
Брин забрави за Лий, докато се опитваше да вкара ключа в ключалката. Вратата излетя навътре и тя се спря, озадачена.
Чу телевизора. Лампата във всекидневната светеше, също и в кухнята. Всичко изглеждаше нормално. Дори видя краката на Барб, вдигнати на канапето.
— Барб? — повика я Брин тихо.
Никакъв отговор. Внимателно Брин влезе в къщата и на пръсти се доближи до канапето. Барбара лежеше, очевидно удобно излегната. Стори й се малко бледа, вероятно спеше дълбоко, след като още не беше чула Брин.
— Барб? — Брин разтърси приятелката си за рамото. Барбара изпъшка и трепна, но не отвори очи. Разтревожена, Брин разтърси младата жена по-силно. — Барб!