Барбара отново изпъшка; клепачите й се размърдаха и накрая се отвориха. Впери празен поглед в Брин.
— Барб, аз съм, Брин. Какво има? Добре ли си?
Най-после в очите на Барбара просветна лъч на разпознаване. Пак премигна, учудена.
— Брин… — Размърда се, след това изпъшка и хвана главата си.
— Какво има? — попита отново Брин, този път истински разтревожена.
— Ами… аз не знам… — промълви Барбара. — Сигурно съм заспала, но, ох, Господи! Главата ми. Чувствам се, сякаш съм ударена с цял тон тухли… Спомням си, че седях тук. Гледах онези нови минисерии. И аз… Не помня нищо след това!
— Можеш ли да седнеш?
— Да… мисля, че мога.
Брин бързо седна до Барбара. Хвана ръцете й, издърпа ги от главата й и нежно погали приятелката си по темето. Ледени реки смразиха кръвта й, когато усети бучка с големината на орех под пръстите си.
— Ох, Боже мили, Барб! Май наистина си била ударена с цял тон тухли. Ще донеса лед. Стой мирно.
Брин изтича в кухнята, в бързината разпиля лед по пода, след това изтича обратно при Барбара.
— Легни на една страна, ще ти сложи лед. Помисли си. Сигурно нещо се е случило.
Барбара послушно се отпусна на канапето.
— Кълна ти се, миличка, не съм си загубила ума — само съм го наранила. Седях си и гледах телевизия. Не съм ставала, не съм ходила никъде и не съм забравила каквото и да било.
Барбара широко отвори очи, изпълнени с ужас. Втренчи се в Брин; след това с нервно огледа стаята и отново се втренчи в приятелката си.
— Брин! — гласът й беше ужасен шепот. — Някой сигурно е влизал тук! Сигурно ме е ударил отзад!
Брин преглътна, отново обзета от ужас. Да, беше очевидно. Някой е влизал в къщата. Бяха ударили Барбара по главата. След това си бяха отишли — бяха ли наистина?
— О, Господи! — прошепна Брин.
Барбара се опита да стане.
— Трябва веднага да извикаме полицията.
— Не! — Брин почти изкрещя. Тъй като Барбара я изгледа, сякаш беше полудяла, Брин отново снижи гласа си до шепот. — Не… чакай. Нека да огледаме къщата. Момчетата…
— Мисля, че незабавно трябва да сграбча телефона.
— Не, моля те! Аз само… Почакай. Почакай и ще се опитам да ти обясня. Първо…
Стана и се отправи към стълбите, движеше се заднишком, продължавайки умоляващо да гледа Барбара.
— Момчетата… Не мога да извикам полицията. О, Господи, знам как това звучи. Разбирам, че си нападната от злосторник и че е редно да се извика полицията, но…
— Брин! Къде отиваш? — попита Барбара.
— Трябва да проверя момчетата! — промълви Брин, сълзи напираха в очите й. Ако имаше късмет, мистериозният глас е ударил Барбара, след това е разрушил стаята й. И ще последва ново обаждане. Но ако нямаше късмет…
— Почакай, Брин Келър! — обади се Барбара тихо. — Няма сама да се качваш горе!
— Вземи метлата!
— Метлата?
— Това е най-доброто ми оръжие.
— Нож…
— Само ще се изпонакълцаме.
Очевидно Барбара виждаше смисъла във всичко това. Избърза в кухнята, взе метлата и парцала — оръжие за всяка от тях.
Едновременно погледнаха към стълбите. Бяха тъмни; лампата в банята не светеше. Брин никога не беше изпитвала по-голям ужас в живота си, колкото, когато се взря в това царство на мрака, което не обещаваше нищо друго, освен безкраен кошмар.
— Върви! — прошепна Барбара.
Брин направи една крачка. Барбара я последва. След това още една. Барбара се изкашля тихо, а Брин почти изпищя. Сърцето й болезнено биеше, сякаш искаше да спре в гърлото й.
Направи още една крачка, след това още една; Барбара беше с нея, сянка, залепена за гърба й.
— Виждаш ли нещо? — попита Барбара.
— Не!
— Продължавай.
Брин направи още една крачка. Почти бяха стигнали площадката, когато пред тях се мерна фигура.
Брин и Барбара едновременно изпищяха, взаимно се удариха с метлата и парцала, докато се опитаха да ги размахат.
Отговорът на писъка им беше уплашено тихо ехо последвано от звукът на плачещо дете.
Брин замря на място.
— Адам? — попита тя тихо.
— Не, Кийт е. Изплаши ме, лельо Брин! — Думите му бяха последвани от обвиняващо хълцане и хлипане. — Лампата не свети. Пишка ми се, а не мога да намеря банята.
Брин изтича нагоре по стълбите, облекчено въздишайки. Опипа пътя си до банята и запали лампата. Коридорът вече не изглеждаше толкова зловещ, Кийт беше добре, също Брайън и Адам.
— Ето, миличък. Барб и аз вече никога няма да забравим да я оставим запалена.
Барбара — пребледняла и трепереща, но поуспокоена, успя да се усмихне, макар и малко тъжно. Но веднага щом момченцето затвори вратата след себе си, прошепна на Брин.