— Но…
— Вземете снимките, госпожице Келър. Бързо. Губите време.
Телефонът умря в ръката на Брин. Умря. Каква дума. Ох, Господи, какво да прави?
Усети ръка на рамото си и за малко не отскочи през покрива. Но беше само Барб. Брин покри лице с ръцете си и избухна в сълзи.
Барбара я прегърна и я поведе към кухненската маса.
— Къде е брендито?
— Под мивката.
Барбара тикна чашка пареща течност под носа на Брин.
— Изпий го на един дъх. Цялото.
Брин се подчини. Задави се, гърлото й пламна, но успя да се спре да плаче.
— Добре. А сега да чуя цялата история.
С глух монотонен глас Брин разказа на Барбара всичко, като започна със странния мъж, който се появи на вратата й, предлагайки й пет хиляди долара за снимките. Разказа й за тъмната стая и за телефонните обаждания — също за провалените усилия да си извоюва обратно снимките тази нощ.
— Толкова е просто — каза Барбара. — Трябва да кажеш на Лий.
— Не! — извика Брин. — Не мога! Това е едно от най-важните неща, които човекът непрекъснато ми повтаря! Да не казвам на Лий.
— Навярно защото се страхува от него. Миличка, след като отвлече Адам, той те води за носа. Но ако просто кажеш на Лий, той ще ти върне снимките. Никога няма да рискува живота на малко момче.
— Но може да се опита! Всичко това може да го разгневи и да реши да залови всички тези хора. Ох, Барбара. Не мога да рискувам. Не сега! Те държат Адам!
— Лий не е глупак, Брин. Той ще действа дискретно.
— Просто не мога да рискувам! Някой успя да нахлуе в тъмната ми стая посред бял ден и да я направи на пух и прах. Тази нощ е нахлул тук, ударил те е и е отвлякъл Адам — без да се чуе и звук! Барб, чуй ме, ключалката е разбита. Изглежда, човекът може да си влиза и излиза, когато си иска. Мисля също, че знае къде съм и къде отивам. Просто не мога да рискувам, Барбара. О, моля те! Трябва да ми помогнеш! Просто това трябва да стане така, както аз искам!
Барбара сведе ресници, след това погледна Брин право в очите.
— Мисля, че рискуваш още нещо.
Брин преглътна. Знаеше какво иска да каже Барбара, но трябва да попита.
— За какво говориш?
— Ако тези хора са толкова безскрупулни, Адам е в опасност, каквото и да направиш.
Брин поклати глава.
— Те искат само снимките, дори не мога да си помисля, че искат да наранят Адам.
— Какво ще кажеш на братята му?
— Че… Че е на гости у сестра ти.
— Нямам сестра.
— Сега вече имаш.
Барбара въздъхна.
— Добре. Адам е твой племенник; не мога да направя нещо, което би те изплашило, макар и да мисля, че трябва да се обадим в полицията. Все пак какво смяташ да правиш?
— Опитах с магия, сега ще опитам с обир.
— Какво?
— Утре вечер ще вляза в къщата му.
— О, небеса! Наистина си полудяла.
— Не, не Барбара! Тази нощ бях в къщата му, нали помниш? До всекидневната има малка ниша, там е бюрото му, документи и други такива. Там е и картотеката. Снимките трябва да са някъде там.
— Прекрасно. Ами ако има аларма срещу крадци?
— Няма… поне, почти съм сигурна, че няма. А и се разходих из цялата къща. Прозорецът към кабинета беше отворен. Мисля, че ще мога да се промъкна през него.
— Това е лудост.
— Нямам изход, Барбара!
Барбара поклати глава.
— Пак твърдя, че е лудост. Ще се озовеш в затвора и тогава какво ще стане?
— Няма да се озова в затвора — обяви Брин много по-уверено, отколкото се чувстваше.
Барбара въздъхна.
— Подай ми моля те брендито. Очертава се дълга нощ. А утре сутрин трябва да се явя на работа.
Брин наля на Барбара глътка бренди, след това още една и на себе си. Бог да те благослови, Барбара! — помисли си тя тъжно. Бяха я ударили така, че беше загубила съзнание, бяха я изплашили до смърт, а не проявяваше никакво желание да напусне кораба. Сега поне Брин имаше съчувстващо рамо, на което да се облегне…
— Колко брендита мислиш, че трябва да погълнем, за да заспим?
Брин направи гримаса.
— Бутилката.
Но и десет бутилки не можеха да я приспят онази нощ. Мислеше само за Адам. Да можеше сега да го прегърне, щеше да му обещае, че ще му разреши до края на живота си да стреля с грахчета, в който си иска ресторант…
Ох, Адам! Моля те се върни се. Мили Боже, моля те пусни го да се прибере…
Преди още да стигне до вратата на Фултъновата къща, Ендрю чу барабаните. Разнасяха се мощни удари и той си представи Лий, преди да го е видял; с лице като ледена маска, изпъкнали бицепси и гърди, опънати от мускулната сила, необходима, за да се получи такъв мощен бумтеж от барабаните.
Беше прав. Но щом като отвори вратата, Лий престана да бие. Може да е ядосан, замислен или озадачен, Ендрю знаеше, но независимо от настроението си той не би обидил приятел.