Чинелите се удариха един в друг, когато Лий стана и отиде към парапета на балкона, за да му махне.
— Хей, Ендрю. Подранил си.
— Цяла сутрин се опитвам да ти се обадя.
Лий сви рамене.
— Бях тук. Защо? Случило ли се е нещо?
— Не съм сигурен.
Лий се отдръпна от парапета и като стрела излетя надолу по стълбите.
— Кафето е готово. Да си налеем и ще ми обясниш какво искаш да кажеш.
Няколко минути по-късно Ендрю вече беше изгълтал чашка кафе и започваше втора, облегнат на масата в кабинета.
— Снощи, както знаеш, беше мой ред да наблюдавам къщата на Брин. Първо трябваше да изпълня няколко поръчки, но не бързах много, защото ми каза, че тя ще бъде при теб. Пресметнах, че няма да се прибере преди десет, затова реших да отида там около десет и половина. Но тя вече си беше вкъщи — или по-точно комбито й беше в алеята, когато стигнах там.
— Тръгна си рано — Лий каза сухо. — Моля те, продължавай. Какво се случи?
— Всъщност нищо. Искам да кажа, че нищо не се случи. Просто беше странно. Лампите изобщо не угаснаха. Барбара не си тръгна и телевизорът остана включен цяла нощ.
Лий се намръщи и след това сви рамене.
— Навярно са останали да си приказват до късно и след това са заспали при включен телевизор и запалени лампи.
— Може би — каза Ендрю, но изглеждаше озадачен. — Имам чувството, че нещо се е случило, преди да отида там.
Лий остана безмълвен една минута; след това каза:
— Не се тревожи, навярно всичко е наред.
— Трябваше да отида по-рано.
— Съвсем сигурно не си виновен ти, че Брин си тръгна рано.
Ендрю продължаваше да е недоволен, но попита:
— А снощи случи ли се нещо в твоята къща?
— Никой не е влизал; изчакали са, докато изляза тази сутрин.
— Как разбра?
— Мария току-що се обади. А тя знае навиците ми така, както знае псалмите си. Вече пет години се грижи за къщата. Искаше да знае защо на бюрото ми има папка. Знае, че винаги си държа папките в шкафа.
— И не си оставял папки на бюрото си?
— Не.
— Знаеш ли какво, Лий, изглежда, ще трябва ние да се заемем с този въпрос. Явно и ти се нуждаеш от охрана или нещо такова.
Лий поклати глава.
— Все още не знам за какво. Полицаите ще ми се изсмеят и ще ме изгонят, ще ми кажат, че съм откачена „звезда“. Бих могъл да наема частни детективи, но нещо ми подсказва да не го правя точно сега. Всъщност нищо не се е случило — това със сигурност знам. Не искам просто да заловя някакъв злосторник, който души около къщата ми. Искам да разбера какво става.
Ендрю се прозя.
— Е, искрено се надявам, че скоро ще разберем. Една седмица здрав сън ще ми дойде добре. О, между другото. Как мина срещата?
— Истински провал. Както знаеш, тръгна си рано.
— Съжалявам.
— Аз също. Толкова съжалявам, че ми се иска да бях сключил сделката.
— Каква?
— Няма значение. Благодаря ти, че ми помагаш в бдението.
— Няма проблеми… — започна Ендрю. Прекъсна, когато чуха предната врата да се отваря. От кабинета зърнаха силует на висока фигура на вратата.
— Кондър?
Лий изглеждаше озадачен; след това се намръщи, като разбра кой е мъжът.
— Какво ли по дяловите иска? — попита той Ендрю.
— Той, кой? — Ендрю попита тихо.
— Проклетият политик. Нали помниш човекът от кънтри клуба. Каза, че иска да види какво сме направили тук и аз като идиот му казах, че може да дойде по всяко време.
— Връзки с обществеността — напомни сухо Ендрю.
— Да, връзки с обществеността!
Лий остави чашата си с кафе и излезе от кабинета.
Политикът, както винаги, беше придружен от неколцина мъже. Като влязоха във фоайето, Ендрю се приближи до Лий и дискретно го попита:
— Какво по дяволите прави той тук?
— Може би се нуждае от препоръка, за да спечели гласовете на младите. Не знам.
Дърк Хамърфийлд се приближи, широко усмихнат и с протегната ръка. Лий прие ръкостискането и представи Хамърфийлд на Ендрю.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Лий.
— Не, не, просто исках да огледам старата Фултънова къща сега, след като сте я ремонтирали. Скоро трябва да се прибирам в града и реших, че мога да се отбия. Твърде е рано, за да мога да погледам репетициите ви, а?
— Страхувам се, че да — отговори Лий.
— Тогава ще си вървя по пътя. Но следваща седмица в „Лебеда“ давам вечеря за набиране на средства. Вие — и момчетата ни — сте поканени. За моя сметка, разбира се.
— Благодаря. Ще ви се обадим.
Хамърфийлд се усмихна, обърна се и си тръгна, последван от придружителите си.
— Защо не му вярвам? — попита Ендрю.
— Защото се усмихва твърде много — отговори Лий. Отиде във фоайето и се загледа през триъгълната стъклена врата. Намръщи се. Брин и Барбара бяха пристигнали заедно. Хамърфийлд се приближи към тях и въодушевено ги поздрави. Твърде въодушевено. Целуна Брин по бузата. Не беше просто братски жест. Политикът продължаваше да се усмихва с невинността на щастливо момче, но очите му гледаха сластно.