— Не, не съм — Барбара грациозно подаде ръка. — Какво удоволствие, господин Уинфелд.
— Точно излизах — извини се Брин.
За миг тя наистина съжали. Красивото му лице се преобрази в маска на разочарование и тя отново си даде сметка колко приятен човек беше. Но трябваше да върви и вече беше тръгнала! Всъщност не можеше да мисли за нищо друго, след като толкова ужасно се тревожеше за Адам. Едва изкара деня. Не си спомняше почти нищо от кошмарните часове на чакане…
— Добре — изсмя се Майк — но помнете, че съм решителен мъж! Барбара, приятно ми е да се запознаем.
— Благодаря — измърмори Барбара.
— Мога ли да ви изпратя до колата? — попита Майк.
— Разбира се — измърмори Брин. — Барб, до скоро.
— Надявам се — мрачно отбеляза Барбара.
— Какво значеше това? — попита Майк, смеейки се, докато съпровождаше Брин до колата.
— О, тя не обича да стои при децата до късно — каза Брин. Стигнаха до колата, тя отключи вратата и пъргаво пропълзя на шофьорското място. — Много мило, че се отбихте.
— Не мило… а целенасочено.
Брин направи гримаса.
— Наистина съм ужасно заета през следващите няколко седмици.
— Вярвам ви. Приятна вечер.
— Благодаря. Приятна и на вас.
Той се усмихна и й махна, тъжно свивайки рамене, докато се отдалечаваше от колата. Брин завъртя ключа в стартера и излезе от алеята.
В огледалото за задно виждане тя го видя да влиза в малко черно „Порше“. Когато стигна магистралата, колата му беше зад нейната. Тя пак му махна и след това забрави за него, тъй като проблемите отново завладяха мисълта й.
Барбара имаше право. Беше луда. Готвеше се да нахлуе в чужда къща като обикновен крадец. Обзе я страх. Щеше да обиколи тъмната къща и да се опита да влезе вътре. След това щеше да се рови из нещата на човека и отново да се опита да се измъкне с толкова важната плячка, до която се домогваше…
Лудост… лудост… лудост… Беше лудост…
Преди да разбере, преди да е готова, беше навлязла в уединения път, който водеше към имението на Лий.
Брин отби комбито в отклонението под сянката на няколко наведени бора. Изгаси мотора, след това светлините.
Мракът я обгърна. Почувства се, сякаш чуваше нощта, а шепотът й беше зловещ. Насили си да грабне фенерчето си и тихо изскочи от колата. Безшумно затвори вратата, но й прозвуча сякаш я беше треснала с все сила. През дърветата виждаше къщата на Лий. Тя също беше тъмна. Мъртвешки тъмна.
Хайде, страхливке, хайде! Това е единственият ти шанс. Мисли за Адам!
Тръгна. Около нея нощта сякаш се сгъстяваше. Чуваше всяко прошумоляване на дърветата, всеки полъх на вятъра. Щурците зацвърчаха в хор, за да й се подиграят; муха избръмча покрай лицето и, тя панически размаха ръце.
Муха, просто муха, каза си тя.
Чувстваше се като идиот, от джоба си извади черна плетена качулка и я нахлузи на главата си, напъха косата си в нея и под яката на пуловера.
Сега наистина се чувстваше като подъл крадец.
Но нали почти ще изчезне в мрака.
Толкова й се искаше да се върне, че за малко не отскочи назад като подплашен кон и не побягна в обратната посока.
Но продължи напред. Накрая се озова пред тъмната къща. Той беше излязъл. Слава Богу. Защо ли домът му трябваше да бъде толкова уединен? Но беше добре, наистина добре, напомни си тя. Ако живееше в гигантски блок, никога нямаше да може да нахлуе вътре.
Да нахлуе. Точно за това е дошла. Трябваше да започне да мисли като взломаджия. Брин прехапа устната си и надникна иззад храста. Придвижи се към къщата. Увери се, че го няма, заповяда си тя безмълвно, и внимателно започна да обикаля жилището. Не виждаше и следа от живот. Сега или никога, сега или никога…
Едва дишайки, Брин се придвижи към далечната дясна страна на къщата и прозореца, който водеше към кабинета. Внимателно се приближи към него. Беше отишла толкова далеч; ще отиде до край.
От момента, в който пропълзя в къщата, Брин е трябвало да разбере, че е навлязла в царството на кошмарите. Да би трябвало е да разбере!
Сърбеше я от качулката, опита се да почеше бузата си, докато нервно размахваше фенера. Наистина ли имаше нужда от качулката? Да, защото ако някой изникнеше, така имаше чудесен шанс да избяга, а доколкото не виждаха лицето й, самоличността й щеше да остане тайна.
Брин пъргаво се придвижи от кабинета към коридора, след това избърза към всекидневната. Бързо движеше фенера наоколо. Нищо не се беше променило. Беше си същото като предишната вечер.
Не, не беше. Къщата изглеждаше зловеща тази вечер. Мрачна и зловеща. Фенерът улови витрината с пушките, тя бързо мина покрай нея, видя лъковете и стрелите. Хладна тръпка мина по гърба й. Да, каза й, че знае как да ги използва…