Добери се до бюрото! — заповяда си тя. Къщата беше тъмна и страшна, защото тя беше престъпник и крадец. И колкото по-бързо работеше, толкова по-бързо щеше да излезе оттук.
Брин бързо се изкачи на единственото стъпало, което водеше към малката ниша. Ами ако бюрото беше заключено? Дръпна едно чекмедже. Зарадва се, когато то се плъзна и се отвори от нервното й докосване. Предпазливо започна да се рови из съдържанието му. Никакви снимки.
Трябваше да бъдат тук. Или в чекмеджетата или в картотеката. Опита второто чекмедже, след това третото. След това средното. Нищо! Нищо, освен сметки и писма и надраскани бележки! Затвори средното чекмедже и панически подскочи, стресната от рязкото прещракване. Кръвта й сякаш се смръзна и след това отново потече. Бързо обиколи стаята с фенера. Нищо. Та и какво ли очакваше? Стрелите да скочат от стената и да полетят към нея?
Спокойно, Брин, напомняше си тя. Спокойно. Има още три чекмеджета от лявата стана…
Но не можа дори да се докосне до лявата страна на бюрото.
Паника — силна като стегната примка около врата й и студена и остра като острието на стрела, забита в ребрата й — се надигна и я погълна.
— Кой, по дяволите, сте вие и какво, по дяволите, търсите?
— Аз… — Не можеше да говори; не можеше дори да мисли. Ужасът я беше вцепенил. Смътно се досети, че е заловена от Лий Кондър, но не този Лий Кондър, когото познаваше. Тихо зададеният въпрос съдържаше първобитен дълбок гняв. Хватката му беше жестока и безмилостна…
Но колкото внезапно беше заловена, толкова внезапно беше освободена и го чу още веднъж язвително да заговори.
— Е, ще хвърлите малко светлина върху ситуацията?
Свободна, установи Брин. Беше свободна! Без никаква друга мисъл в главата си, тя сграбчи парапета от ковано желязо, който обграждаше нишата, и го прескочи. Озова се в коридора, отчаяно побягна, страхът препускаше в краката й.
— По дяволите! — отсече той зад нея. Тя стигна до прозореца и скочи на перваза. — Спри! — нареди той грубо. Тя се обърна и го видя да скача леко и пъргаво като пантера, хвърляйки се върху нея. Не можа да излезе; трябваше да се върне, за да го избегне.
За частица от секундата скочи обратно, преди рамото му да се удари в прозореца. А сега какво, питаше се тя объркана. Бягай, не мисли. Бягай! Пак побягна, но не достатъчно бързо. Една ръка сграбчи пуловера й. Като обезумяла се дръпна назад и дрехата се разкъса в ръката му. Без цел и мисъл, водена само от сляпата паника, тя се втурна през коридора.
Не обратно към кабинета! Там беше запушено. Бясно изтича нагоре по стълбите и се озова на площадката, преди да се усети, че и там нямаше изход. Ако я уловеше, щеше да я разкъса на парчета и да се обади в полицията. Следваше я по петите. Чуваше стъпките му по стълбите; почти усещаше топлия му дъх в кожата си… Погледът й се спря на вратата в края на коридора и тя изтича натам. Стигна до нея и нахълта в стаята. Той я следваше! Тръшни я, тръшни я, тръшни я — не се затваряше!
Не, не се затваряше, защото той се беше опрял о нея. Брин се задъха, след като внезапно въздухът беше изсмукан от дробовете й, когато той със сила се удари в нея, с рамо се заби в корема й и я събори. Имаше чувството, че лети и че след това зверски се сгромолясва. На леглото. С него отгоре й…
— Не! Моля ви! — задъхано каза тя.
Започна да се бори, почти обезумяла от ужас, след като го усети да пропълзява отгоре й, притискайки я надолу. С всички сили се опитваше да се измъкне, но напразно. Той улови размахващите се ръце и ги прикова.
Безмилостно отскубна качулката от главата и лицето й. Капризната луна изведнъж изпълни стаята с мека светлина и тя срещна присвитите му блеснали очи.
— Ах, госпожице Келър…
Заловена… Беше заловена. Той продължи да говори; тя се опита да му отговори. Изплашена и ужасена — толкова съжаляваше, че винаги се бе държала толкова враждебно с него.
Но и това не беше краят на всичко. Не.
Кошмарът едва започваше.
Тя не беше единственият злосторник. Чуха се стъпки и изведнъж тя се оказа легнала полугола до него — едва дишаше, докато злосторникът се приближаваше. Разбра какво значи страх, също и какво значи докосването на Лий, какво значи да го чувства, да усеща силата и решителността му…
Той излезе и тя отново разбра какво е страх, когато остана само с ехото от гнева му — и със звука на куршумите.
Куршумите!
Но на Лий му нямаше нищо! Слава Богу! Само дето той отново я разпитваше и тя трябваше да отговаря, опитваше се да отговаря, а той я беше предупредил:
— Бъди в кухнята след пет минути точно и бъди готова да ми разкажеш цялата история — без никакви пропуски!