Петте й минути изтекоха. Време беше да отиде в кухнята.
Осма глава
Лий запали осветлението в преддверието, когато мина покрай електрическия ключ. Не виждаше вече смисъл да държи къщата в пълен мрак. Хвърли поглед към рамката на вратата, там, където се бе забил първият куршум. Всеки дърводелец можеше да заглади следата. По-сложен бе проблемът с входната врата. Внезапно го връхлетя пристъп на гняв. Снимки! За някакви си глупави снимки някой бе докарал Брин до пълна лудост, стреля в него и едва не го уби, а на всичкото отгоре разсипа и дома му.
Спря се. Поне вече… Вече можеше да започне да разбира Брин. Спусна се леко надолу по стълбите и огледа входната врата. Можеше да я залости за през нощта, но сутринта ще трябва да смени и вратата и ключалката. Намръщи се, помисли си, че наистина би трябвало да се обади в полицията. Но Брин, изглежда, не на шега се е паникьосала. Не можеше да я вини, не след като и детето е замесено.
Не можеше вече да й се сърди за предишната вечер. Беше дошла при него, защото е била отчаяна. Тогава защо по дяволите просто не беше поговорила с него, чудеше се той, болката като с нож го пронизваше. Наистина ли толкова не го харесваше и му нямаше доверие, че не можеше да му се довери, дори когато е отчаяна?
Сега, реши той тъжно, ще отидат до дъното на нещата и щом като ги разбере по-пълно, със сигурност ще сложи край на всичко.
Ще я изслуша. Но тя трябва да разбере, че нещата трябва да станат, както той иска. Навярно накрая ще склони да приеме помощта му. Тя се нуждаеше от помощ. Неговата помощ. В много отношения, а тя се страхуваше да не въвлече всички.
Стисна устни, докато със стол залостваше вратата, и тръгна към кухнята. Натисна ключа и освети безупречно чистото помещение. След това сложи кафеварката на котлона и разсеяно се облегна на плота, а мислите му продължиха да блуждаят.
Кой ли толкова се нуждае от някакви си рекламни снимки, че да отвлече малко момченце и да го държи като заложник?
Сигурно имаше нещо друго в онези снимки. Нещо толкова опасно, че…
— Лий?
Впери поглед напред през кухнята и видя Брин, застанала неспокойно на прага. Ризата му покриваше черните й джинси до колената. Изглеждаше странно, но още по-омайващо женствена в мъжката дреха. Скришом хвърли поглед към ръчния си часовник и установи, че са минали точно пет минути. Щеше да се усмихне, ако положението не беше толкова напрегнато.
— Седни. — Махна с ръка, за да й посочи плетените столове около кухненската маса. Тя сведе ресници и се подчини. Лий усети сърцето си болезнено да бие в гърдите. Искаше му се да изтича към нея и да я прегърне. Да я докосне, да я успокои и да я убеди, че всичко ще бъде наред.
Моментът още не беше настъпил. Нито пък би си позволил отново да посегне към нея — никакъв натиск, никакви пазарлъци. Трябваше сама да отиде при него и щеше да го направи, защото самата тя го искаше. Толкова много, че щеше да отхвърли всички съмнения и страхове.
Обърна се и порови в бюфета за чаши.
— Слушам те — нареди той сухо.
— Аз…
— Без увъртания! — каза той рязко. — Карай направо.
Той почти я чу как скръцна със зъби. Но започна. Разхвърляно, накъсано, монотонно му разказа всичко.
— На следващата сутрин, след като взех готовите снимки някакъв мъж се яви на вратата ми. Предложи ми пет хиляди долара за тях. Не знам дали му повярвах или не, но му обясних, че ти притежаваш всички права върху тях. Като че ли забравих за инцидента. Но последва заплашително обаждане по телефона.
— Мъж?
— Не съм сигурна. Гласът винаги е шепнещо съскане.
— Винаги?
— Да, много пъти ми се обажда.
Брин се загледа в Лий, докато той наливаше кафе в двете чаши, остави ги на масата и издърпа стол срещу нея. Никога няма да мога да му обясня това, докато той седи там гол до кръста и загледан в мен, помисли си тя, презирайки се заради боязливостта си. Но трябваше да му обясни. Само как я гледаше, със стегната челюст и безжалостни очи, тя нямаше избор.
— Продължавай — каза й той.
— Може малко да се объркам.
— Аз съм търпелив. Продължавай.
Брин се опита да отпие от кафето и изгори устните си. Върна чашата на масата и се втренчи в нея.
— Същата вечер, след като бях снимала, дадох филма на приятел, който има магазин за фотоапарати. След това предадох снимките на Барбара и изобщо не съм ги държала вкъщи. Но когато се прибрах от работа, намерих всичките си филми, снимки, включително личните, унищожени. Тъмната ми стая буквално беше в руини — разлети химикали, всичко, което можеше да се направи, беше направено. Последва ново телефонно обаждане и пак ме заплашиха.