Лий забеляза, че бузите й порозовяват.
— И тогава реши да ме прелъстиш, за да ти върна снимките?
— Да — призна си Брин тихо, все още загледана в кафето си.
— Просто трябваше да ме помолиш; щях да ти ги дам. — Впери в него стреснат поглед, а той тъжно се усмихна. — Не искам да ме вземат за глупак, Брин.
Тя отново бързо сведе поглед към чашата си.
— Взеха Адам. Отвлякоха го.
— Как? И кога?
Тя мъчително преглътна и навлажни устните си.
— Миналата… миналата вечер. Когато си тръгнах оттук, се прибрах и намерих Барбара, ударена, да лежи на канапето. Не знаеше кой я е ударил. Отначало мислехме, че в къщата все още има някой. И тогава открих, че Адам го няма. И…
— И веднага някой ти се е обадил? — Думите на Лий бяха по-скоро суха констатация, отколкото въпрос.
Брин кимна.
— Гласът… намекна, че ако съм била по-настоятелна, съм щяла… да те прелъстя. И че ако не получа снимките от теб, повече няма да видя Адам.
— Но ти реши да не ме прелъстяваш, а да ме обереш — каза Лий сухо.
— Аз… — Брин се спря, думите й засядаха в гърлото. Естествено, той нямаше да я улесни. — Бях отчаяна, Лий. И знаех… това, което шепнещият не знаеше. Че… се бях провалила и че…
— Че какво?
— Един нов опит нямаше да промени нищо — каза Брин с поглед отново вперен в чашата.
За миг Лий остана безмълвен, не отговори на думите й. След това попита:
— А какво каза Барбара за всичко това?
Брин сви рамене.
— Че трябва да се обадя в полицията. И че… аз трябва да ти кажа какво става.
— Трябваше да я послушаш.
Тя го погледна, съкрушена.
— Не можех, Лий. Не можех да поемам никакви рискове, не и, след като и децата са заплашени и след като… Адам е отвлечен.
— По дяволите, Брин! — рече той нетърпеливо. — Каквото и да е мнението ти за мен, не мога да повярвам, че можеш да си мислиш, че ще те отблъсна, след като е заплашено дете!
Брин поклати глава. Ресниците й се спуснаха до бузите, но отново внезапно се вдигнаха.
— Гласът непрекъснато ме предупреждаваше да не ти казвам нищо. Не се опасявах, че няма да се опиташ да ми помогнеш, а просто, че ще настояваш да се обадим в полицията и да се намесиш. Не мога да рискувам, Лий. Трябва да си получа Адам обратно!
Той за миг замълча, след това се наведе през масата.
— Познаваш ли някого с тъмен седан, Брин?
Бръчката й го убеди, че го мислеше за побъркан.
— Не, защо?
— Защото тъмен седан те проследи до вкъщи вечерта, след като направи снимките.
Тя го погледна, поразена.
— Някой е влизал в къщата ми два пъти — това знам. Мислех, че тази вечер ще заловя злосторник, а намерих теб. Не знам как този човек е успявал да влиза в къщата ми толкова незабелязано. Оттогава всяка вечер един от оркестъра наблюдава къщата ти.
— Значи през цялото време си знаел, че нещо става?
— Да.
Най-после Брин успя да преглътне малко кафе. Искаше внимателно да произнесе следващите си думи. Остави чашата и открито го погледна. Със закъснение беше разбрала, че най-добрата политика с Лий Кондър е искреността.
— Лий, ще ми върнеш ли пробните снимки и негативите и ще забравиш ли всичко, което се случи? Моля те! Наистина вярвам, че това е единственият начин, по който мога да гарантирам сигурността на Адам.
Лий отпи от кафето си, с поглед, вперен в нея над ръба на чашата.
— Брин, не се ли питаш вече какво има в онези снимки, което би карало някой толкова настоятелно да ги иска?
— Не ме е грижа и не искам да ме е грижа! — каза Брин възбудено. — Искам само да си върна Адам!
— Брин — започна Лий спокойно. — Разбирам. И ще си върнем Адам. Но не виждаш ли? Заплахата срещу теб може да не свърши с това. Някой е отчаян. Сигурно има нещо в онези снимки, което е ужасно опасно за някого. И той ще продължи да се чуди дали ти знаеш какво е то.
— Но не знам.
— Те не знаят това.
— Но защо ще ги интересува? Просто ще им върнем проклетите снимки.
— Брин, не е толкова просто! — Лий се изправи нетърпеливо. — Кой е в къщата ти? Барбара?
— Да.
— Обади й се. Помоли я да остане през нощта.
— Защо? — попита Брин тревожно.
— Защото сега трябва да си поговорим. И да си поиграем.
— Лий, аз няма да…
— Да изложа на риск Адам. Знам. Също и аз. Но няма да допусна да се изложиш ти самата или другите две момчета на риск. Както и да е; аз ще се обадя на Барбара. Кажи ми номера?
Той се отправи към стенния телефон в края на кухненския плот. Брин се втренчи в него за миг, изкушаваше се да се хвърли в краката му и да го моли да й даде снимките и да я пусне да си върви. Но както и да се унижеше, резултат нямаше да има. Виждаше стоманената му решителност в стиснатата челюст. Харесваше ли й или не, той вече е замесен. Заемаше се със случая и щеше да я принуди да приеме всички последици.